Довършителката

Сега пред мен отново бе Джон Младокът, но с една значителна разлика. Той лъжеше. При това неумело, защото нямаше опит. За разлика от мен.

– Случайно да ти е споменала, че се бихме? – Той взе да примигва на парцали. – Че разби прозореца ми и после изчезна? – Мигането му се ускори. Посочих с пръст затворената врата зад него. – Какви бяха онези същества по стените ти?

– Просто неща, за които уча.

– Изглеждаха противни и зли. Това ли иска да учиш Моригон?

– Заниманията ми не ти влизат в работата – рече предизвикателно той.

– Смяташ ли, че родителите ни биха ги одобрили?

– Тях вече ги няма. А аз трябва да продължавам напред. Колкото повече знам, толкова по-добре.

– Питал ли си се защо Моригон ти тъпче главата с подобни познания? Смяташ ли, че наистина е заради общото благо?

Оставих тишината да натегне. Исках той наистина да осмисли думите ми.

– Ти... още не си отпаднала от Дуелума.

– Да, така е. Учудена съм, че изобщо те интересува.

– Надявам се... да го спечелиш.

– Благодаря ти.

– А сега трябва да си вървиш.

Бръкнах в джоба си, извадих красиво увития пакет и му го подадох.

– Честит тринайсети рожден ден, Джон.

Лицето му показа известна изненада. С брат ми бяхме родени в един и същи ден, с две Сесии разлика. Той ме погледна виновно.

– Но това означава, че... напълно съм забравил...

– Няма нищо. Сам каза, че си много зает. – Бях благодарна да видя, че под тази черупка, която се втвърдяваше с всеки изминал ден, все още е останало нещо от предишния Джон. Но докога ли? – Хайде, отвори го.

Пръстите му разкъсаха луксозната опаковка. Вътре имаше празен дневник.

– Чел си толкова много книги, че ми се стори безсмислено да ти подарявам поредната. Но реших, че тъй като си много умен, няма да е зле сам да напишеш една.

В очите му напираха сълзи. Ние едновременно протегнахме ръце един към друг и се прегърнахме. Притиснах го с всички сили към себе си и той стори същото.

– Обичам те, Джон.

– А сега най-добре да вървиш – рече притеснено той.

– Да, май си прав – кимнах. И си тръгнах.

На излизане от красивата къща на Моригон се запитах дали някога ще видя брат си отново. Честно казано, бях дошла, за да проверя дали ще склони да напусне Горчилище заедно с мен. Но явно не било писано. А след като и Делф вече не можеше да тръгне, оставах само аз.

Щях да избягам през Мочурището сама.

QUADRAGINTA SEPTUM

УДАР ОТ НИЩОТО

Следващият кръг на Дуелума изправяше един срещу друг последните четирима участници. Жребият бе определил за мой противник Тед Ракспорт. Пристигнах на арената рано, облечена в другия си кат стари дрехи. Залозите този път показваха, че леко изпреварвам Тед като фаворит. Наминах край будката на Роман Пикус и заложих две монети на себе си. Той само изръмжа и тикна билетчето в ръката ми.

– Как върви патрулирането, Роман? – подхвърлих. – Не съм срещала много Жандарми напоследък.

– Не че ти е работа, Женска, но патрулираме редовно. – Той подуши въздуха. – Каква е тая миризма? – попита озадачено.

– Лавандула и орлов нокът. Ако ти харесва ароматът, можеш да си го купиш от „Хубавите рокли“, на Главната улица.

– Ти да не си се чалнала? „Хубавите рокли“? Как си представяш, че ще си подам дори носа там?

– Не се заричай, Роман. Ако искаш да си намериш Женска и да се задомиш, не е зле да миришеш на нещо друго освен на Огнена вода и Пушливо биле.

Той ме зяпна, а аз му се усмихнах мило и се упътих към квадрата. Мачовете за днес бяха само два и ние с Ракспорт щяхме да се бием първи. Втората схватка щеше да се състои непосредствено след нашата. Тълпата нарастваше с всяка изминала минута. Официалната трибуна този път беше много по-пълна. Стори ми се, че мярнах и Тансий сред членовете на Съвета.

Сайлъс, сбръчканият стар рефер, се появи и аз се приготвих. Не можех да си позволя никакви рискове с Ракспорт. Бях видяла с очите си колко ловък и коварен е в боя. Нямаше как да използвам срещу него същия трик като при Дюк Доджсън, защото щеше да е подготвен. Имах за него друг таен коз.

Но така и не се наложи да го използвам.

Сайлъс дойде до мен и вдигна ръката ми, обявявайки ме за победител. По трибуните премина разочарован стон – Уъговете бяха настървени да видят кръв.

– Какво става? – попитах в недоумение.

– Служебна победа – отвърна важно той.

– Защо? Къде е Ракспорт?

– Гръмнал се в крака с една от глупавите си морти – излая Роман Пикус, който беше приближил до линията. Току-що научих. То бива късмет, ама твоето на нищо не прилича, Вега. Тед е дяволски добър боец.

– Така ли? – казах. – Тъкмо си мислех, че Ракспорт е късметлията. Един прострелян крак е нищо в сравнение с това, което щях да му причиня.

– И да знаете, че всички залози отпадат – обърна се Роман към рефера. – Няма да изплащам печалби, без да е имало бой.

– Естествено – отвърна Сайлъс. – После прочисти гърло и занарежда с тъничък гласец:

– Раздел четирийсет и две, буква Д от Правилника за бойното поведение при Дуелумите ясно гласи, че...

– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.