Чак когато губернаторите стигнаха до конферентната зала, гостите във фоайето си позволиха да тръгнат след тях — първи към стълбището се отправиха ангелите, последвани от всички останали.
Като влезе в залата, Хънт, неотлъчно обграден от двама от триариите на 45-и — Цербера и Ястреба, които го наблюдаваха с неприкрито презрение, — огледа до възможно най-много подробности интериора.
Помещението беше огромно, с подредени в кръгове маси върху стъпаловидни платформи, спускащи се към централния етаж и облата маса, около която щяха да се разположат главните фигури.
Ямата на Ада. Хънт се чудеше как някой от пъклените принцове не ги чака там.
Примът на вълците, Есенния крал, двамата губернатори, красивата дъщеря на Речната кралица, кралица Хипаксия и Джесиба заеха местата си около централната маса. Вторите в йерархиите им — Сабин, Рун, Тарион и една по-възрастна вещица — се настаниха по кръга от маси наоколо. Никой от Дома на пламъци и сенки не придружаваше Джесиба, дори вампир. За всеки следващ ранг беше предвидена по-горна кръгла платформа, общо седем, всяка по-широка от предходната.
Астерската гвардия се разпредели покрай стените на най-горното ниво, като до всеки от трите изхода на залата застанаха по двама ангели.
Все едно гледаше седемте кръга на Ада.
Из цялата зала бяха окачени видеоекрани — два дори висяха от тавана, — а по масите имаше компютри, вероятно за текуща информация относно срещата. За негова изненада Фурия Акстър зае един стол в третия кръг и се облегна. Нямаше придружители.
Заведоха Хънт до стената и го загнездиха между двама астерски гвардейци, които не му обърнаха никакво внимание. Добре че от този ъгъл не виждаше Полукс и другите триарии на Сандриел.
Видеоекраните се включиха. И цялата зала притихна.
Хънт веднага позна кристалния палат, факлите с първосвет, танцуващ по резбованите кварцови колони, които подпираха високия сводест таван. Позна седемте кристални престола, подредени в дъга върху златния подиум, най-далечният — празен. Позна блещукащия град отвъд тях, хълмовете, спускащи се към гаснещата дневна светлина, прорязани от тъмната ивица на река Тибер.
Всички в залата станаха от местата си. И коленичиха.
Хънт можеше да се закълне, че дори от почти десет хиляди километра разстояние силата им нахлу в конферентната зала. И изсмука топлината, въздуха и живота.
Когато за пръв път се изправи пред тях, осъзна, че никога не е изпитвал по-ужасяващо чувство. Кръвта на Шахар още покриваше бронята му, гърлото му беше раздрано от викове по време на кошмарната битка — въпреки това срещата с тях надхвърляше всички други ужаси. Почувства се като мушица еднодневка; силата му сякаш беше лекичък полъх в сравнение с техния ураган. Все едно го бяха изхвърлили в открития космос.
Всеки от тях притежаваше мощта на свещена звезда, беше способен да превърне цялата планета в пепелище, но в студените им очи нямаше нито искрица светлина.
Хънт забеляза изпод сведени мигли кой друг дръзваше да вдигне очи от сивия килим към шестимата астери: Тарион и Рун. Деклан Емет. И кралица Хипаксия.
Никой друг. Дори Фурия и Джесиба.
Рун срещна погледа на Хънт. И тих мъжки глас прошепна в главата му:
Хънт успя да прикрие смайването си. Знаеше, че сред елфите има малък брой телепати, особено сред тези от Авален. Но никога досега не беше общувал с елф в съзнанието си.
След кратка пауза Рун отвърна:
Нов шок, осезаем като светкавиците му, пробяга през него.
Хънт се поусмихна едва забележимо.
Рун вероятно щеше да продължи, но в този момент астерите заговориха. Като един, както винаги. И те самите бяха телепати.