Дом на пръст и кръв

Червеникавокестенявата коса на Тарион беше пригладена назад, но няколко немирни кичура провисваха над челото му. Вървейки уверено с временните си крака, мерът плъзна поглед към Хънт. Изпълнен със състрадание поглед.

Хънт не се трогна. Не можеше да забрави кой бе завел Брайс до корабчето онази нощ.

Тарион не трепна от укора в очите му. Просто му се усмихна тъжно и отново погледна напред, следвайки вещиците към мецанина и отворените врати на конферентната зала.

След него влязоха вълците. Сабин подпираше прегърбения прим, чиито кафяви очи мътнееха от старостта, а някога силното му тяло беше превито над бастун. Сабин, облечена в гълъбовосив костюм, се подсмихна злобно на Хънт, повеждайки стареца към асансьора вместо към стълбището.

Примът обаче заби пети, като осъзна накъде го води. И я задърпа към стълбището. Там започна болезнено бавното си изкачване.

Гордо копеле.

Елфите слязоха от черните си коли и закрачиха напето по килима. Предвождаше ги Есенния крал с ониксова корона върху червената си коса. Древният камък приличаше на изсечен от нощта дори под утринната светлина.

Хънт не можеше да повярва, че не му е направило впечатление досега. Брайс приличаше на баща си повече от Рун. Вярно, мнозина елфи се раждаха с такъв цвят коса и кожа, но студеното лице на Есенния крал… Безброй пъти беше виждал същото изражение по лицето на Брайс.

Не някое си злобно лордче я беше съпроводило до Оракула онзи ден, а самият Есенен крал. Той се беше отнесъл така коравосърдечно с тринайсетгодишно момиченце.

Хънт сви юмруци до тялото си. Ембър Куинлан съвсем разбираемо бе избягала в мига, в който бе видяла чудовището под привлекателната му външност. В който бе усетила бездушната му жестокост.

И бе осъзнала, че носи детето му в утробата си. Потенциален наследник на трона — и заплаха за чистокръвния му син, Избраника. Нищо чудно, че Есенния крал ги беше издирвал така безмилостно.

Рун, който вървеше на стъпка зад баща си, беше поразителна гледка. В официалните си одежди на принц, със Звездния меч в ножницата на хълбока си, приличаше на някого от първите членове на рода Звезделф. Дори на някого от първите елфи, дошли в света им от Северната пукнатина преди толкова много хилядолетия.

Като минаваха покрай Хънт, кралят не го удостои с поглед. Рун обаче го погледна.

Погледна оковите около китките му, триариите около него. И поклати глава едва забележимо. Страничен наблюдател би решил, че е от възмущение, неприязън. Но Хънт прочете посланието в жеста му.

Съжалявам.

Въпреки това запази изражението си неутрално. Рун продължи напред с проблясваща върху главата му диадема от златни брезови листа.

В следващия миг целият атриум сякаш пое смаяна глътка въздух. И застина.

Ангелите не пристигаха с коли. Не, кацаха от небето.

Четирийсет и деветте ангели от Астерската гвардия в парадните си бяло-златисти униформи влязоха с маршова стъпка във фоайето. Белите им криле сияеха на светлината, а в облечените си с ръкавици ръце държаха копия. Всеки от тях беше роден и внимателно подбран за тази служба. Само онези с най-бели, най-чисти криле бяха достойни. По тях не трябваше да има нито петънце цвят.

Хънт открай време ги смяташе за префърцунени задници.

Те заеха позиции покрай пътеката и застанаха мирно, с високо вдигнати криле и копия, насочени към стъкления таван. Снежнобелите им пелерини се спускаха до пода, а кичурите бели конски косми върху златните им шлемове лъщяха, сякаш току-що разресани. Никой не вдигна забралото на шлема си.

Бяха изпратени от Пангера, за да напомнят на всички, включително на губернаторите, че истинските господари продължават да ги следят изкъсо.

След тях заедно влязоха Мика и Сандриел, и двамата в губернаторски брони.

Ванирите коленичиха пред тях. Ангелите от Астерската гвардия обаче — прекланящи се единствено пред шестимата си господари — останаха прави и копията им сякаш образуваха стени от тръни, между които двамата губернатори минаха тържествено.

Никой не смееше да проговори. Никой не смееше да си поеме дъх дори, докато двамата архангели минаваха по пътеката.

Всички бяха като червеи в краката им.

Усмивката на Сандриел прогори Хънт. Почти толкова жестоко, колкото разочарованието и безразличието по лицето на Мика.

Губернаторът безспорно му беше избрал най-тежкото мъчение. Сандриел със сигурност нямаше да му подари бърза смърт. Върнеха ли се в Пангера, изтезанията му щяха да продължат с десетилетия. Без шанс за нова сделка и откупуване на свободата му.

И още при първото неподчинение Сандриел знаеше къде да го удари. Кого да удари.

Губернаторите се понесоха нагоре по стълбището, почти допирайки криле. Хънт не можеше да си обясни защо не са станали двойка. Мика беше достатъчно порядъчен, за да съзнава що за чудовище е Сандриел. Но чудното беше, че астерите не са наредили сливането на кръвта им. Нямаше да е новост. Сандриел и Шахар бяха резултат от точно такъв съюз.

Явно вероятността Сандриел да е убила собствените си родители, за да завземе властта за себе си и сестра си, бе накарала астерите да прекратят тази практика.