Дом на пръст и кръв

— Не е — изръмжа Рун. — Есенния крал не я е припознал като своя официална дъщеря и никога няма да го стори.

— Защо? — попита Дек.

— Защото е незаконородена. Защото не я харесва. Нямам шибана представа — изплю Рун.

Никога нямаше да им разкрие собствените си мотиви.

Дълбокия си страх заради пророчеството на Оракула, ако Брайс някога получеше кралска титла. Защото ако беше предречено, че кралският род ще завърши с Рун, а Брайс официално бе обявена за принцеса… тя трябваше да е извън картинката, за да се сбъдне предсказанието. И Рун щеше да направи всичко по силите си, за да я предпази от тази участ. Дори целият свят да го намразеше заради това.

Затова заяви срещу осъдителните гримаси на приятелите си:

— Заповядано ми беше да не разкривам пред никого, дори пред вас.

Флин скръсти ръце.

— Очакваше да се разплямпаме ли?

— Не. Но не исках да рискувам да открие, че съм ви казал. А и тя не искаше никой да научава. — Сега обаче не беше моментът да го обсъждат. — Трябва да говоря с нея.

А дори не му се мислеше какви ще са последствията от това.

Брайс кара до реката. До арките на Черното пристанище.

Докато закопча скутера си с верига около стълба на една улична лампа, вече се спускаше мрак и макар че нощта край Истрос беше достатъчно мека, се благодареше за топлината от коженото яке на Даника.

Коленичи бавно и сведе глава.

— Всичко е толкова прецакано — прошепна с надеждата, че думите й ще стигнат отвъд реката, до гробниците и мавзолеите, забулени в мъгли. — Всичко е толкова крайно прецакано, Даника.

Беше се провалила. Напълно. И Хънт… той.

Брайс зарови лице в ръцете си. За миг единствените звуци наоколо останаха съскането на вятъра сред палмите и плисъкът на водата по кея.

— Колко ми се иска да беше тук — пророни накрая Брайс. — Всеки ден ми се иска, но днес най-много.

Вятърът стихна и палмите се укротиха. Дори реката сякаш застина.

Мразовит полъх прелетя покрай нея, през нея. Всичките й инстинкти — и елфически, и човешки, се изостриха. Тя се вгледа в мъглите и зачака, молейки се да види черната лодка. Беше толкова съсредоточена в отсрещния бряг, че не усети какво я връхлита, докато не стана твърде късно.

Не се обърна към кристалоса, изскочил от сенките със зейнала паст, преди да я събори в плискащите се води.

72

Имаше нокти и зъби навсякъде. Раздираха плътта й, впиваха се в нея, завличаха я все по-надолу.

Водата беше черна като катран и наоколо нямаше никой — никой, който да я види, да знае къде е…

Нещо прогори ръката й. Тя изпищя и водата нахлу в гърлото й.

В следващия миг ноктите се отвориха. Освободиха я.

Брайс го изрита силно и се отблъсна сляпо от него, но дали към повърхността. О, богове, щеше да избере грешната посока.

Нещо я сграбчи за рамото и я повлече нанякъде, и тя щеше да изкрещи, ако й беше останал въздух в дробовете.

Въздух обгърна лицето й, открит и свеж, а после мъжки глас каза до ухото й:

— С теб съм, с теб съм.

Сигурно щеше да заридае, ако не беше забълвала вода от гърлото си, ако не се беше разкашляла жестоко. Хънт й беше казал тези думи, но Хънт вече го нямаше и мъжкият глас до ухото й… Деклан Емет.

Рун изкрещя от няколко крачки разстояние:

— Уцели го.

Тя се замята, но Деклан я стисна още по-здраво и прошепна:

— Всичко е наред.

Нищо не беше наред. Хънт трябваше да е тук. Той трябваше да е с нея, освободен, а тя трябваше да е намерила начин да му помогне…

Деклан с лекота я издигна от водата. Рун я пое, ругаейки с мрачно изражение на лице, докато тя трепереше на кея.

— Какво беше това шибано чудо? — извика задъхан Тристан Флин, насочил пушка към черната вода в готовност да я обсипе с куршуми и при най-малката вълничка.

— Добре ли си? — попита я Деклан с мокро лице и полепнала по главата му червена коса.

Брайс се опомни достатъчно, за да огледа тялото си. По продължение на цялата й ръка зееше рана, но направена с нокти, не с онези отровни зъби. И на други места по кожата й имаше кървави резки, но...

Без да губи време, Деклан коленичи пред нея и разпери обгърнати в светлина ръце над голямата й рана. Лечебната дарба беше рядкост сред елфите. Не можеше да се мери с тази на медвещерите, но беше ценно умение. Брайс чак сега разбираше, че Деклан го притежава.

Рун попита:

— Защо, мамка му, стоеше на Черното пристанище след залез?

— Бях на колене — поправи го тя.

— Все тая, по дяволите.

Брайс срещна погледа на брат си, докато раните й се затваряха.

— Исках да подишам свеж въздух.

Флин измрънка нещо под носа си.

— Какво? — присви очи Брайс.

Флин скръсти ръце.

— Ами това: научих, че си принцеса едва преди час, а вече ми усложняваш живота.

— Не съм принцеса — отсече тя в мига, в който Рун изстреля:

— Не е принцеса.

Деклан изпръхтя.

— Както кажете, задници. — Отдръпна се от Брайс, приключил лечението. — Трябваше да се досетим. Само ти успяваш да влезеш под кожата на Рун също толкова успешно, колкото баща му.

Флин се намеси:

— Откъде дойде това нещо?

— Оказва се — обясни тя, — че когато някой вземе прекалено голяма доза синт, неволно призовава демон кристалос. Вероятно е било случайност.

— Или целенасочено нападение — предположи Флин.