Дом на пръст и кръв

— Така се гради характер — отвърна Хънт, оглеждайки разноцветните опали на една сергия: бели, черни, червени, сини, зелени, прорязани от дъгоцветни жилки, сякаш артериите на земята се бяха запечатали завинаги в скъпоценните камъни.

— За какво са? — попита той хуманоидката с черни пера, навярно сврака.

— Талисмани — обясни метаморфката, махвайки с перната ръка към изложените камъчета. — Белият опал е за радост; зеленият е за богатство; червеният е за любов и плодовитост; синият е за мъдрост. Ти избираш.

— Черният за какво е? — попита Хънт.

Ониксовата уста на свраката се изви нагоре.

— За обратното на късмета. — Тя потупа с пръст стъкления купол, под който беше затворила черните опали. — Скрий го под възглавницата на врага си и ще видиш.

Брайс се прокашля.

— Интересно звучи, но.

Хънт извади един сребърен знак.

— Белият.

Брайс вдигна вежди, а свраката грабна монетата и сложи един бял опал в отворената длан на Хънт. Тръгнаха си, без да отвърнат на благодарностите й.

— Не предполагах, че си суеверен — коментира Брайс.

Хънт спря в края на редицата сергии, хвана я за ръката и пусна в шепата й опала, стоплен от кожата му. Камъчето с размерите на гарваново яйце проблесна под високите първосвети.

— Добре ще ти дойде малко радост — каза й тихо.

Нещо ярко пламна в гърдите й.

— На теб също — отвърна тя и понечи да му върне опала.

Хънт обаче отстъпи назад.

— Това е подарък.

Лицето й пак се стопли и тя се усмихна свенливо, чудейки се накъде да погледне. Макар че усещаше погледа на Хънт върху себе си, докато прибираше опала в джоба на якето си.

Опалът беше глупаво хрумване. Импулсивно.

И по всяка вероятност пълна измишльотина, но Брайс поне го прие. Без да коментира колко е загубил форма за тези неща; все пак от двеста години не беше купувал подарък за жена.

Шахар щеше да му се усмихне заради опала — и бързо да го забрави. Имаше цяла съкровищница в алабастровия си дворец: с диаманти колкото топки за сънбол; масивни плочки смарагд, подредени като тухли; цели вани с рубини. Някакъв си малък бял опал, пък бил той талисман за радост, щеше да е като зрънце пясък на километричен плаж. Тя щеше да оцени жеста му, но не след дълго щеше да забрави камъчето в някое чекмедже. А и той, толкова вглъбен в каузата им, вероятно също щеше да го забрави.

Брайс тръгна към една сергия за кожи и Хънт стисна челюсти. Тийнейджърката — котешка метаморфка, ако съдеше по мириса й, сега в дългурестата си хуманоидна форма — ги гледаше от столчето си. Кестенява плитка провисваше през едното й рамо, стигайки почти до телефона, който държеше в ръцете си.

— Здрасти — каза Брайс и посочи купчина рунтави кожи. — Колко струват?

— Двайсет сребърни знака — отговори метаморфката със също толкова отегчен глас, колкото се очакваше от вида й.

Брайс се подсмихна, плъзвайки ръка по бялото руно. Кожата на Хънт се обтегна по костите му. Едва миналата нощ същият този допир го беше приспал. Усещаше го дори сега, като я гледаше как гали овчата кожа.

— Двайсет сребърни знака за кожа от снежна овца? Не са ли малко?

— Майка ми ме кара да работя през уикендите. Ще й отмъстя, ако продам кожата на истинската й цена.

— Предана дъщеря — изкиска се Брайс. После се приведе към нея и подхвана с по-тих глас: — Имам един малко страничен въпрос.

Хънт я наблюдаваше отдалече как се преструва на вятърничава, бъбрива купонджийка, тръгнала да се зареди с наркотици.

Метаморфката вдигна лениво поглед.

— Аха?

— Знаеш ли дали тук някъде продават разни… глезотийки?

Момичето врътна кафяви очи.

— Добре. Давай да те чуем.

— Какво да чуеш? — попита невинно Брайс.

Метаморфката вдигна телефона си и записа по клавиатурата с нокти в цветовете на дъгата.

— Театъра, който сте изиграли пред няколко сергии тук и в два други склада. — Тя й показа телефона си. — Всички сме в групов чат. — Махна с ръка към пазара наоколо. — Вече сигурно десет пъти ме предупредиха, че ще минете оттук и ще ми задавате захаросани въпроси за наркотици.

Хънт май за пръв път виждаше Брайс да остане без думи. Затова застана до нея.

— Добре — каза той на тийнейджърката. — И все пак знаеш ли нещо?

Момичето го огледа от глава до пети.

— Мислиш ли, че Змията би допуснала гадост като синта на пазара ни?

— Допуска всякакви други незаконни боклуци и престъпления — процеди през зъби Хънт.

— Да, ама не е глупава — настоя метаморфката, отмятайки плитката си през рамо.

— Значи си чувала за синта — отбеляза Брайс.

— Змията ми поръча да ви кажа, че е противен бъркоч и никога не би търгувала с него.

— Но друг може би? — подкани стегнато Брайс.

Нещата не отиваха на добре. Направо тръгваха на зле…

— Змията ми каза да ви предам, че трябва да търсите в реката. — Пръстите й пак зашариха по клавиатурата на телефона, вероятно за да уведоми Змията, че е предала съобщението й. — Там се пласират такива простотии.

— Как така в реката? — учуди се Брайс.

Момичето сви рамене.

— Питайте мерите.

— Трябва да обмислим добре фактите — каза Хънт, когато Брайс се запъти към пристанището на Месарския пазар, — преди да обвиним мерите в наркопласьорство.

— Късно е за това — обяви Брайс.