Дом на пръст и кръв

Сиринкс, който вече беше скочил на леглото, се сви на кълбо в долния му край. А Хънт се беше преместил, отстъпвайки й достатъчно място.

— Добре — повтори тя, главно на себе си.

Чаршафите бяха топли и миришеха на него — на дъжд и кедър. Тя се постара да не вдишва уханието. Седна на леглото и облегна гръб на дъската. И опита да не показва смайването си, когато Хънт сложи глава върху бедрото й и отпусна ръка върху нея и възглавницата от другата й страна.

Дете, сгушило се в скута на майка си. Приятел, търсещ утеха в допира, който му напомняше, че е живо същество. Добра душа, въпреки онова, което бе принуден да прави.

Брайс пак отмести плахо косата от челото му.

Хънт затвори очи, но се притисна леко към допира й. Безмълвна молба.

Тя продължи да го милва по косата, докато дишането му не стана по-дълбоко, по-равномерно и мощното му тяло постепенно се отпусна до нейното.

Ухаеше на рая. На дома му, на вечността, на мястото, където трябваше да бъде.

Хънт отвори очи, обгърнат от женска мекота, топлина и кротко дихание.

В смътната светлина установи, че е наполовина проснат през скута на Брайс, която спеше облегната на дъската на леглото с клюмнала на една страна глава. Едната й ръка още беше заровена в косата му, а другата — в чаршафите до неговата.

Часовникът показваше три и половина. Но не часът го изненада, а фактът, че умът му е достатъчно бистър.

Беше се погрижила за него. Беше го изкъпала, облякла и утешила. Хънт не си спомняше кога за последно някой беше правил толкова много за него.

Той отлепи внимателно лице от скута й, осъзнавайки, че краката й са голи. И че няма нищо под неговата тениска. А лицето му е било на сантиметри от онова място.

Надигна се с леко протестиращи мускули, но Брайс не се разбуди.

Беше му облякла гащите, дявол да го вземе. Бузите му пламнаха от срам.

Стана бавно от леглото и Сиринкс отвори едно око да провери какво се случва. Той махна на зверчето да си мълчи и заобиколи до страната на Брайс.

Тя се поразмърда съвсем леко, като я вдигна на ръце, за да я занесе до стаята й. Сложи я върху нейното легло и Брайс измрънка заради хладните чаршафи, но той бързо я зави с олекотената завивка и си тръгна, преди да се е събудила.

Тъкмо минаваше през всекидневната, когато телефонът й, захвърлен върху кухненския плот, светна ярко. Хънт не се стърпя и погледна екрана.

Изпълваха го няколко съобщения от Рун от последните няколко часа.

Добре ли е Аталар?

Малко по-късно:

Ти добре ли си?

След час:

Обадих се на рецепцията в сградата ти и портиерът ми каза, че и двамата сте в апартамента. Значи явно сте добре. Все пак ми се обади сутринта.

А преди трийсетина секунди беше добавил:

Радвам се, че ми се обади тази вечер. Знам, че отношенията ни са прецакани, и то главно заради мен, но ако някога имаш нужда от мен, на разположение съм. По всяко време, Брайс.

Хънт надникна към коридора през спалнята й. Беше се обадила на Рун — значи с него е говорела по телефона, когато той се прибра. Почеса се по гърдите.

След броени минути заспа в леглото си, където ароматът й още витаеше като призрачен стоплящ допир.

55

Златистите лъчи на зората разбудиха нежно Брайс. Завивките бяха топли, леглото — меко, а Сиринкс още хъркаше…

Нейната стая. Нейното легло.

Тя се надигна и движението събуди Сиринкс, който измяука ядосано и се плъзна по-надълбоко под завивките, ритвайки я в ребрата със задни лапи.

Брайс го остави да спи, стана от леглото и излезе от стаята. Хънт явно я беше преместил през нощта. Не беше в състояние за такова нещо, а ако му се беше наложило да излезе пак.

Като зърна сивото крило, разперено върху леглото в стаята за гости, въздъхна с облекчение. Златистият му мускулест гръб се надигаше и спадаше. Хънт още спеше.

Слава на боговете! Тя потри лицето си с ръце. Нямаше да заспи пак, затова отиде в кухнята да си направи кафе. Трябваше й силна доза кофеин, а после щеше да потича. Отстъпи контрола на мускулната си памет и докато кафе машината бръмчеше и тракаше, грабна телефона си от кухненския плот.

Съобщенията на Рун заемаха по-голямата част от екрана му. Тя ги прочете два пъти.

Беше готов да остави всичко, за да дойде при нея. Да изпрати приятелите си да търсят Хънт. Безусловно. Брайс го знаеше — но се беше насилила да го забрави.

И знаеше защо. Отлично съзнаваше, че реакцията й към спора им преди години беше оправдана, но пресилена. Рун беше опитал да й се извини, а тя използва и това срещу него. А после брат й явно се беше почувствал достатъчно виновен, че да не оспорва решението й да го отреже напълно от живота си. И да не осъзнае, че го беше отрязала не само защото се чувстваше обидена, но и от страх. От вцепеняващ страх.