Дом на пръст и кръв

На заден фон се чуваше музика, но звученето й се променяше, сякаш брат й се преместваше на по-тихо място.

— Да си виждал Хънт днес? — попита го тя с писклив глас.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се отнякъде Флин.

Рун просто я попита:

— Какво е станало?

— Виждал ли си Хънт някъде, на стрелбището или.

Музиката заглъхна. Чу се трясък на врата.

— Къде си?

— У дома.

Чак тогава се осъзна — внезапно проумя колко е глупаво да разпитва точно Рун за личния асистент на губернатора.

— Дай ми пет минути.

— Не, недей да идваш. Добре съм. Просто. — Гърлото й гореше. — Не знам къде е.

Ами ако вече беше купчина от кости, плът и кръв?

Когато мълчанието й продължи твърде дълго, Рун заяви с овладяно напрежение:

— Веднага ще изпратя Дек и Флин да.

Защитните заклинания на входната врата изжужаха и ключалката изщрака.

Брайс загледа вцепенено как вратата се отваря и Хънт влиза в апартамента й с черен боен костюм и легендарния си шлем.

Всяка стъпка сякаш му отнемаше огромна концентрация. А мирисът му…

Кръв.

Не неговата.

— Брайс?

— Върна се — пророни тя на телефона. — Ще ти звънна утре — каза на брат си и затвори.

Хънт спря в средата на стаята.

Крилете му бяха оцапани с кръв. Коженият костюм също. Визьорът на шлема му беше оплискан с нея.

— Какво, какво ти се е случило? — попита тя.

Хънт пак тръгна. Подмина я, оставяйки след себе си острия мирис на кръв — няколко различни вида. Не пророни и дума.

— Хънт!

Облекчението, което я обзе първоначално, отстъпваше място на нов ужас.

Той продължи към стаята си, без да спре. Брайс не смееше да помръдне. Виждаше пред себе си призрак, демон, сянка на смъртта.

Този ангел с шлем и бойни одежди. Тя не го познаваше.

Хънт влезе в стаята си и без дори да я погледне, затвори вратата след себе си.

Не можеше да го понесе.

Не можеше да понесе искреното, поразително облекчение по лицето й, като го видя да влиза в апартамента. Върна се тук, след като приключи, защото очакваше да е заспала вече, а не му се искаше да минава първо през Комициума, за да измие кръвта от себе си в банята на квартирите. Тя обаче го чакаше във всекидневната.

Когато влезе в апартамента й тя видя, подуши кръвта по него…

Не можеше да понесе ужаса и болката по лицето й.

„Виждаш ли какво ми причинява този живот?“, искаше да я попита. Но не успяваше да свика думите. Доскоро в ушите му бяха кънтели само писъци. Писъците на тримата, които часове наред бе измъчвал според изискванията на Мика.

Влезе в банята и пусна горещата вода на душа. Свали шлема си и ярката светлина прогори очите му, свикнали с по-убитите тонове през визьора. После изхлузи ръкавиците си.

Тя го гледаше втрещено. И нищо чудно. Едва ли бе съзнавала какъв е всъщност, до този момент. Защо всички страняха от него. Не смееха да го погледнат в очите.

Хънт съблече костюма си. Синините му вече избледняваха. Наркобароните, които бе ликвидирал тази вечер, успяха да му вкарат по няколко тупаника, преди да ги усмири. Преди да ги прикове към земята с ножовете си.

Където ги остави да крещят в агония часове наред.

Белите плочки на банята вече се запотяваха от парата, когато влезе гол под душа.

Врялата вода прогори кожата му като киселина.

Той преглътна вика, скимтенето, стоновете, надигнали се в гърлото му, и остана под парещата струя.

Позволи й да изгори всичко грозно.

Мика го беше изпратил на мисия. Беше му наредил да убие някого. Няколко души, ако съдеше по различните миризми по него. Дали всеки от тези животи се зачисляваше към потресаващия му дълг?

Такава беше работата му; вървеше към свободата си, изпълнявайки поръченията на губернатора, но… Но Брайс чак сега се замисляше за това. Какво точно правеше Хънт за архангела? До какви последици водеха мисиите му?

Но не вървеше към свободата си. Вървеше към Ада.

Брайс остана във всекидневната, за да го изчака да се изкъпе. Водата продължаваше да тече. Двайсет минути. Трийсет. Четирийсет.

Когато часовникът отброи час, тя не се сдържа и почука на вратата му.

— Хънт?

Той не й отговори. Водата още се лееше.

Брайс открехна вратата и надникна в сумрачната стая. Вратата на банята беше отворена и парата извираше на облаци. Толкова гъсти, че едвам се дишаше.

— Хънт?

Тя стигна до банята и проточи врат да надникне вътре. Нямаше го под душа.

Малко крайче от мокро сиво крило се подаваше иззад стъклената преграда на душа.

Тя се спусна натам, без да мисли. Без да я е грижа за личното му пространство.

Продължаваше да повтаря името му, готова за най-лошото, съжалявайки, че не е взела телефона си от кухненския плот.

Той седеше гол на пода под душа, свел глава между коленете си. Водата брулеше гърба му, крилете му, стичаше се по косата му. Бронзовата му кожа червенееше.

Брайс прекрачи прага на душа и изсъска. Водата беше вряла. Щавеща.

— Хънт — каза отново.

Той дори не мигна.

Погледът й прескочи между него и душа. Тялото му лекуваше изгарянията — кожата му изгаряше и се възстановяваше, изгаряше и се възстановяваше. Същинско мъчение.

Тя едва не изкрещя, когато бръкна под душа да намали температурата и горещата вода намокри тениската й, панталона й.