Дом на пръст и кръв

— Имаме основание да вярваме, че демонът, който идентифицирахме, не е убил Даника Фендир. Ако разберем какво я е убило, може да разберем и кой го е призовал.

— Върховната среща е след две седмици.

— Знам. Работим усилено.

— Така ли? Пиенето на уиски с Брайс Куинлан брои ли се за усилена работа?

Задник.

— Сериозни сме. Не се безпокой.

— За твое сведение Сабин Фендир ми се обади да ми трие сол на главата, че сте я писали заподозряна.

В очите му нямаше нито капка благосклонност. Само студения поглед на хищник.

— Беше грешка и си го признаваме, но имахме основателна причина да вярваме, че…

— Свършете. Си. Работата.

— Ще си я свършим — процеди през зъби Хънт.

Мика впи леден поглед в него.

— Сандриел ме разпитва за теб. И за госпожица Куинлан. Направи ми няколко доста щедри предложения за нова сделка. — Стомахът на Хънт натежа като пълен с олово. — Засега и отказвам с обяснението, че имам полза от теб.

Мика хвърли една папка на масата и пак се обърна към прозореца.

— Не ме карай да размисля, Хънт.

Хънт прегледа папката — и прочете безсловесната заповед в нея. Наказанието му. Заради Сабин, заради забавянето му, заради съществуването му. Смърт за смърт.

Мина през квартирата, за да си вземе шлема.

Мика беше написал кратка бележка в празното поле на списъка с мишени и престъпленията им. Без пистолети.

Затова Хънт грабна още няколко от кинжалите си с черни дръжки и ножа си.

Действаше съсредоточено. Целеустремено. Всяко движение на тялото му, докато обличаше черния си боен костюм, укротяваше съзнанието му, отдалечаваше го все повече и повече от него.

Телефонът извибрира върху бюрото му и той надникна към екрана колкото да види, че Брайс е кралица беше написала:

Всичко наред ли е?

Хънт нахлузи черните си ръкавици.

Телефонът му извибрира отново.

Ще поръчам супа с кнедли за обяд. Искаш ли?

Хънт обърна телефона с екрана надолу. Сякаш това би йпопречило да се досети какво му предстои да направи. Той събра оръжията си с ловкост, натрупана през вековете. Накрая си сложи шлема.

Светът потъна в равнодушна пресметливост, цветовете му притъмняха.

Чак тогава взе телефона си и написа на Брайс:

Няма нужда. До после.

Получи отговора й чак като стигна до площадката за кацане на легионерските квартири. През цялото време гледаше как балончето с многоточие, обозначаващо, че пише съобщение, ту се появява, ту изчезва. Сякаш му беше написала десет различни отговора, преда да се спре на:

Добре.

Хънт изключи телефона, отвори вратите към площадката с рамо и излезе на открито.

Беше като тъмно петно в яркия свят. Сянка сред слънчевия ден.

Размаха криле и излетя. Без да погледне назад.

Нещо не беше наред.

Брайс го осъзна, когато мина цял час, без да й пише.

И страхът й се задълбочи от смътния му отговор на съобщението й. Не споменаваше защо са го призовали в Комициума, какво прави.

Сякаш някой друг го беше написал вместо него.

Брайс подхвана десетина различни отговора на това нехънтско съобщение.

Моля те, кажи ми, че всичко е наред.

Напиши 1, ако ти трябва помощ.

Да не би да те обидих някак?

Какво има?

Да дойда ли в Комициума?

Да откажеш супа с кнедли — да не би някой да е откраднал този телефон?

Три съобщенията си на няколко пъти, докато накрая не написа:

Притеснявам се. Моля те, обади ми се.

Тогава осъзна, че няма право да се притеснява, да изисква обяснения от него.

И му изпрати просто жалкото:

Добре.

Не получи друго съобщение. И през целия работен ден проверяваше маниакално телефона си.

Нищо.

Тревогата се гърчеше като кълбо червеи в корема й. Дори не си поръча супа. Камерите на покрива цял ден показваха Наоми, седнала на ръба със стегнато лице.

Брайс се качи при нея към три.

— Имаш ли представа къде е? — попита я, обгърнала напрегнатото си тяло с ръце.

Наоми я изгледа преценяващо.

— Хънт е добре — отговори. — Той… — Спря се, прочела нещо по лицето на Брайс. В очите й просветна изненада. — Добре е — повтори накрая с по-мек тон.

Докато се прибере у дома, охранявана от Наоми на съседния покрив, Брайс вече не вярваше на ангелката.

Затова реши да зареже предпазливостта и високото си самочувствие.

Застанала в кухнята, докато стрелките на часовника пълзяха към осем, написа на Хънт:

Моля те, обади ми се. Тревожа се за теб.

Изпрати няколкото думи в пространството, където хвърчаха съобщенията, и си отдъхна.

Изведе Сиринкс за последната му вечерна разходка, стиснала телефона си в ръка. Сякаш колкото по-силно го стискаше, толкова по-вероятно беше да й отговори.

В единайсет се предаде и набра един познат номер. Рун вдигна на първото позвъняване.

— Какво има?

Не я интересуваше как веднага е усетил, че нещо не е наред.

— Исках…

Тя преглътна сухо.

— Брайс — подкани я той с изострен глас.