Дом на пръст и кръв

— Ако не бях въстанал с нея, вероятно някой друг архангел щеше да забележи светкавиците ми. И вероятно сега щях да съм командир в някой пангерски град и да се боря да изкарам достатъчно пари, за да откупя свободата си някой ден. Но никога нямаше да пуснат воин с моята дарба. Пък и нямах друг избор, освен да се присъединя към някой от легионите. Принудиха ме. А светкавиците и убийствата… не съм ги искал. Бих се отказал от тях, без окото ми да трепне.

Брайс го гледаше с разбиране.

— Знам. — Хънт вдигна учудено вежда и тя поясни: — Знам какво е да си добър в нещо, в което не искаш да си добър. Да искаш да се отървеш от собствения си талант. — Той килна въпросително глава. — Ето, виж мен: надарена съм с удивителната способност да привличам задници.

Хънт се засмя.

— Но ти не отговори на въпроса ми — подкани го Брайс. — Би ли участвал в бунта на Шахар, ако знаеше какво ще се случи?

Той въздъхна.

— До това се опитвах да стигна: дори да не бях участвал, щях просто да си осигуря захаросан вариант на сегашния ми живот. Защото и сега съм легионер, когото използват заради така наречените му дарби; просто официално съм роб, а не ангел на принудителна служба. Единствената друга разлика е, че служа във Валбара, на архангел, който уж ми е обещал опрощение за така наречените ми грехове.

— Ти не ги смяташ за грехове.

— Не. Смятам, че ангелската йерархия е пълен абсурд. С право въстанахме.

— Въпреки че платихте скъпо?

— Да. И това е отговорът ми. Продължавам да го правя, макар и да знам какво ще се случи. А ако някога се освободя… — Брайс спря да бърка и го погледна немигващо. — Помня всеки от противниците ни на онова бойно поле. И всички ангели, астери, сенатори и губернатори, присъствали на осъждането ни.

Той се опря на кухненския плот зад тях и отпи от бирата си, оставяйки я сама да се досети какво ги чака.

— А след като ги избиеш до един? Тогава какво?

Той примига смаяно заради липсата на страх и укор във въпроса й.

— Ако изобщо оцелея.

— Ако оцелееш след сблъсъка с архангели и астери. Какво ще правиш след това?

— Не знам. — Хънт й се поусмихна. — Може пък с теб да измислим нещо, Куинлан. Ще имаме векове пред себе си.

— Ако направя Скока.

Той се смая.

— Наистина ли би се отказала от него?

Рядко — изключително рядко се случваше ванир да не изпълни Скока и да остане простосмъртен.

Брайс добави още зеленчуци и подправки в тигана и сложи една опаковка ориз полуфабрикат в микровълновата.

— Не знам. Ще ми трябва Спасително въже.

— Рун?

Макар и двамата да не си го признаваха, брат й беше готов да се изправи лице в лице с всеки звяр от Ямата, за да я защити.

Погледът й се изпълни с презрение.

— Изключено.

— Хвойна тогава?

Някой, към когото изпитваше искрено доверие и любов.

— Би го направила за мен, но някак не ми се връзва. А не ми допада идеята да използвам служебно назначен.

— Аз използвах такъв. Получи се. — Той видя въпросите в очите й и я прекъсна, преди да ги е изрекла на глас. — Може би ще размислиш някой ден.

— Може би. — Тя прехапа долната си устна. — Съжалявам за приятелите ти.

— И аз за твоите.

Брайс кимна с благодарност и продължи да бърка.

— Знам, че хората не го разбират. Но просто… светлината в мен угасна след онази нощ. Даника не ми беше нито сестра, нито любовница. Но беше единственият човек, с когото можех да бъда себе си, който никога не ме съдеше. Единственият човек, който винаги си вдигаше телефона или ми връщаше обаждането при първа възможност. Единственият човек, който ми вдъхваше смелост, защото знаех, че каквото и да ставаше, колкото и тежки, срамни и гадни моменти да ми поднасяше животът, тя винаги щеше да е в моя ъгъл. Че ако всичко отидеше по дяволите, щях да си поговоря с нея и нещата щяха да се наредят.

Очите й просветнаха от сълзи и той едва се сдържа да не скъси разстоянието помежду им и да я хване за ръката.

Тя продължи:

— Но… времето не лекува. Защото повече никога няма да говоря с нея. Хората май очакват вече да съм преживяла загубата й. Но не мога. Започна ли да осъзнавам новата си реалност, ми иде да се откъсна от нея. За да не бъда себе си. Мамка му, та аз дори не мога да танцувам вече, защото танците ми напомнят за нея; толкова често танцувахме заедно по нощни клубове, по улиците, в апартамента, в общежитието. Сега не си го позволявам, защото някога ми носеше радост, а. А повече не искам да изпитвам радост. — Тя преглътна. — Знам, че звучи жалко.

— Напротив — увери я тихо Хънт.

— Съжалявам, че ти напълних главата с глупости.

Едното ъгълче на устата му се вдигна.

— Може да ми пълниш главата с каквото си поискаш, Куинлан.

Тя изсумтя и поклати глава.

— Каза го с такъв тон, че прозвуча мръсно.

— Ти го каза първа.

На лицето й изплува лека усмивка, от която гърдите му се стегнаха.

— Сигурен съм, че ще продължаваш напред, Куинлан — заяви той. — Колкото и да е трудно.

— И защо си толкова сигурен?

Той прекоси с тихи стъпки кухнята, а Брайс отметна глава назад, за да го гледа в очите.