Дом на пръст и кръв

Хънт не издаде учудването си от въпроса му. За пръв път чуваше някой да нарича ореола „черна корона“. Вещерско мастило, белег на срама и какво ли още не, но никога „черна корона".

Погледът на Аидас прескочи между двама им. Замислено. Без да изчака отговора на Хънт, се усмихна все така противно и заяви:

— Седемте принцове живеят в мрака и не напускат пределите му. Нямаме интерес към вашия свят.

— Щях да ти повярвам, ако с братята ти не се навъртахте край Северната пукнатина през последните две десетилетия — каза Хънт. — И ако не чистех след вас.

Аидас вдиша през зъби, сякаш вкусваше въздуха, по който го бяха достигнали думите на Хънт.

— А хрумва ли ти, че може да не са същества от моя свят? Северната пукнатина е портал и за други светове, и дори планети. Нима Адът не е далечна планета, свързана с вашата чрез разкъсване в пространството и времето?

— Адът е планета?

Хънт свъси умислено вежди. Повечето от демоните, които бе убил, или не можеха, или не искаха да говорят.

Аидас сви едно рамо.

— Място, реално като Мидгард, макар че повечето от нас предпочитат да го имате за абстрактно. — Принцът го посочи. — Твоята раса, Разгромени, е създадена от астерите тук, в Мидгард. Но елфите, метаморфите и другите раси идват от свои собствени светове. Вселената е необятна. Според някои е дори безкрайна. Според други пък тя е просто една от множеството, безчетни като звездите в небето и песъчинките на морския бряг.

Брайс метна на Хънт поглед, който говореше, че и тя се чуди какво ли е пушил демонският принц в Пропастта.

— Опитваш се да ни отклониш от темата — скръсти ръце тя. По пода плъзваше скреж. — Значи не се навъртате покрай Северната пукнатина?

— Това го правят низшите принцове, от първо до четвърто ниво — обясни Аидас, килвайки отново глава. — Ние, обитателите на истинския мрак, нямаме нито нужда, нито полза от слънчевата светлина. Но дори те не биха изпратили кристалос. Това не отговаря на плановете ни.

Хънт изръмжа.

— Някога сте искали да живеете тук. Какво се е променило?

Аидас се засмя.

— Безкрайно се забавляваме с историите, които астерите са ви измислили. — Той се усмихна на Брайс. — Как е възможно да ослепиш Оракул?

Брайс пребледня. Хънт се учуди, че демонският принц знае за срещата й с Оракула.

— Защо й е на котка да посещава Оракул? — парира веднага тя.

— Пак се връщаме към това, значи. — Аидас пъхна ръце в джобовете си. — Не знаех каква форма би предпочела като зряла жена. — Той се подсмихна към Хънт. — Но ако желаеш, вече ще ти се явявам в такъв облик, Брайс Куинлан.

— Най-добре изобщо не се явявай — каза Хънт на принца.

Брайс стисна ръката му и той я настъпи достатъчно силно, че да го пусне.

Аидас се засмя.

— Стана прекалено студено за вас. Трябва да си вървя.

— Моля те — възпря го Брайс. — Просто ми кажи, ако знаеш какво е убило Даника. Моля те.

Той се засмя тихо.

— Проучете случая отново. Открийте пропуснатото.

Принцът започна да избледнява, сякаш наистина провеждаха телефонно обаждане и връзката се разпадаше.

— Аидас! — скочи Брайс към ръба на защитния им кръг. Хънт почти се пресегна да я хване. Тялото на Аидас вече потъваше в тъмнина. — Благодаря ти за онзи ден.

Принцът на Пропастта се задържа в техния свят, колкото да отвърне:

— Направи Скока, Брайс Куинлан. — Образът му отново замъждука. — И след това ме намери.

Вече почти изчезваше, когато добави с думи като призраци в сумрака на стаята:

— Оракула не видя. Но аз видях.

После се изпари. Тишината запулсира, а скрежът започна да се топи.

Хънт се завъртя към Брайс.

— Първо — процеди през зъби той, — да ти го начукам заради тази изненада.

Тя потри длани, за да ги сгрее.

— Нямаше да ми позволиш да призова Аидас, ако ти бях казала.

— Защото е цяло чудо, че не сме мъртви! — Той я изгледа смаяно. — Полудя ли?

— Знаех, че не би ме наранил. Нито някого, който е с мен.

— Ще ми споделиш ли как си срещнала Аидас на тринайсет?

— Ами… казах ти в какви отношения се разделихме с баща ми след посещението ми при Оракула. — Гневът му поутихна заради болката по лицето й. — След това, докато ридаех на пейка в парка пред храма, една бяла котка дойде при мен. Имаше неестествено сини очи. Още преди да проговори, знаех, че не е обикновена котка, нито дори метаморф.

— Кой го е призовал тогава?

— Не знам. Джесиба ми е казвала, че принцовете могат да се промъкват през пролуки и в двете пукнатини, приемайки облика на обикновени животни. Но после остават в тази форма и губят всичките си сили, освен способността да говорят. И могат да се задържат само по няколко часа в нашия свят.

По сивите му криле пробяга тръпка.

— Какво ти каза Аидас?

— Попита ме: „Как е възможно да ослепиш Оракул?“. А аз му отговорих: „Защо й е на котка да посещава Оракул?". Чул писъците на влизане в храма. И явно му е станало интересно. Каза ми да спра да плача. Че така само съм щяла да удовлетворя онези, които са ми навредили. Че не бива да им дарявам тъгата си.

— Защо е ходил принцът на Пропастта при Оракула?