Документът на Матлок

Колата щеше да е най-малкият проблем. В града имаше две агенции за даване на коли под наем — „Бъджет Нашънъл“ и „Лъгзор-Елит“. Първата за студенти, втората за богати родители. Щеше да наеме от „Лъгзор“ кадилак или линкълн, да отиде до Хартфорд в друго бюро на „Лъгзор“ и да смени колата. От Хартфорд щеше да отиде в клона на „Лъгзор“ в Ню Хейвън и да повтори операцията. Когато плащаш в брой, не ти задават въпроси, а като даваш приличен бакшиш, може да очакваш и още по-голямо съдействие.

Вече можеше да започне.

— Хей, мистър! Вие ли сте Матлок? — Косматият барман се беше подпрял на масата, стиснал в дясната си ръка подгизнал мръсен парцал.

— Да — отвърна сепнато Матлок и шумно пое въздух.

— Някакъв човек току-що ми рече да ви предам, че сте забравили нещо отвън, на тротоара. Каза да побързате.

Матлок се взираше в него, без да мига. От уплах го сви стомахът. Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Отдели пет долара и ги подаде на бармана.

— Елате с мен до вратата. Само до стъклото и ми кажете дали е там.

— Разбира се… До стъклото.

Косматият барман прехвърли мокрия парцал в лявата си ръка и взе банкнотата. Матлок излезе от сепарето и тръгна с човека към полузакрития с перде мръсен прозорец.

— Не, няма го. Никой няма… Само една умряла…

— Виждам — прекъсна го Матлок.

Нямаше защо да излиза навън.

На ръба на тротоара с провиснало към канавката тяло лежеше неговата котка.

Главата й беше отрязана. Кръвта се стичаше по тротоара

Осемнайсета глава

Убитата котка дълго тормозеше съзнанието на Матлок, докато той наближаваше Хартлок. Дали беше поредното предупреждение? Или бяха открили документа? Ако го бяха открили, това не омаловажаваше предупреждението, дори го подсилваше. Дали да не изпрати човек от екипа на Блакстоун да провери в апартамента му и кутията с нечистотиите? Сам не разбираше защо се двоуми. Защо пък някой от хората на Блакстоун да не провери? За триста долара на ден плюс разноските такава задача не беше кой знае какво натоварване. Смяташе да поиска много повече от „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“, но те още не го знаеха. И все пак продължаваше да се колебае. Ако документът беше в безопасност, да изпрати човек на проверка означаваше само да разкрие къде е.

Почти беше решил да рискува, когато в огледалцето на колата си отново забеляза кафявата кола. С малки прекъсвания тя се появяваше зад него, откак влезе преди половин час в магистрала 72. Другите коли завиваха, задминаваха го или изоставаха, но тази постоянно беше там. Вплиташе се в движението и винаги успяваше да се задържи на три-четири коли зад него. Реши да разбере дали е съвпадение. На влизане в града имаше тясна уличка, по-скоро покрита с чакъл алея, която служеше за зареждане на магазините със стоки. Един следобед двамата с Пат решиха, че е пряк път и се лутаха пет минути из улиците.

Зави и потегли по главната улица към алеята. Навлезе в нея с остър ляв завой. Беше събота следобед и нямаше камиони със стока. Алеята беше пуста. Даде газ и излезе на претъпкания с коли паркинг, който на свой ред водеше на успоредния главен път. Намери свободно място, изключи мотора, сниши се на седалката и нагласи огледалцето под такъв ъгъл, че да отразява входа на алеята. Почти веднага зърна кафявата кола.

Шофьорът явно беше объркан. Намали и започна да се вглежда в десетките автомобили. Внезапно зад него друга кола започна да му клаксонира. Шофьорът й беше нетърпелив, а кафявата кола му препречваше пътя. Кафявата неохотно даде газ, но преди да отмине, шофьорът й обърна глава и Матлок, който се намираше точно срещу него, го позна.

Беше полицаят. Същият, който дойде в разрушения му апартамент след епизода у Бийсън. Същият, който закри лицето си с пешкира и изтича по коридора на спортния клуб преди два дни.

„Съвпадение“, каза тогава Грийнбърг.

Матлок се обърка. И се уплаши.

Цивилният полицай подкара колебливо колата към изхода на паркинга, като очевидно още го търсеше. Матлок видя как колата му се влива в потока на движението и отминава.

Агенцията „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ приличаше повече на процъфтяваща застрахователна компания, отколкото на бюро за частни разследвания. Мебелировката беше в тежък колониален стил, тапетите — в меки тонове, на ивици. Над лъскавите месингови настолни лампи висяха скъпи ловни гравюри. Непосредственото впечатление беше за сила, жизненост и финансова сигурност. Защо не? — мислеше Матлок, седнал в чакалнята на двуместното канапе в ранноамерикански стил. При триста долара на ден от клиент „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ сигурно бе в състояние да конкурира по съотношението капиталовложения — печалба застрахователния гигант „Пруденшъл“.

Когато най-сетне го въведоха в кабинета, Майкъл Блакстоун стана от стола и заобиколи бюрото от черешово дърво, за да се ръкува с него. Блакстоун беше нисък, набит, петдесет и няколко годишен мъж, елегантно облечен. Личеше, че е деен и непреклонен по характер.