Документът на Матлок

След като реши проблема с парите, Матлок се съсредоточи върху онова, което трябваше да се превърне в изходна точка. Не намери друго определение, а без определение не можеше — то дисциплинира. Трябваше да започне по правилата, макар че впоследствие — той добре го съзнаваше — всичко щеше да се обърка и всякакви правила и дисциплина щяха да отидат по дяволите. Защото бе взел решението.

Щеше да влезе в света на Нимрод. Строителят на Вавилон и Ниневия, ловецът на диви животни, убиецът на деца и старци, биячът на жени.

Щеше да намери Нимрод.

Като повечето хора на зряла възраст, несподелящи схващането, че всичко приятно е безнравствено, Матлок знаеше, че в щата Кънектикът, както и във всички останали щати, съществува гъста мрежа от хора, винаги готови да осигурят развлечения, на които гледат неодобрително и църквата, и съдът. Та кой застрахователен агент в Хартфорд не бе чувал за веригата от „антикварни магазини“ по Ню Бритън Авеню, където можеше да си осигури срещу умерено заплащане компанията на някоя млада дама? Кой от жителите на Олд Гринич не бе чувал за големите имения на север от Грйн Фармс, където залаганията можеха да засенчат и Лае Вегас? Колко съпруги на уморени бизнесмени от Ню Хейвън или Уестпорт не подозираха за различните „бюра за наемане на съпроводители“, процъфтяващи в Хамдън и Фейрфийлд? А за Норфолкс сред огромните имения, строени за прослава на сегашните пари и сегашните аристократи, изнесли се малко по на запад, за да избягнат съседството с новобогаташите? Говореше се, че там, в „старата родина“, се ширят най-чудати забавления. Къщи, потънали в сумрак, осветени от свещи, където на преситените се предлага всичко, което е в състояние да ги заинтересува.

Матлок знаеше, че именно там трябва да търси Нимрод. Той трябваше да е там. Защото макар наркотиците да бяха само една от въпросните услуги, предлагани от тази мрежа, там те бяха достъпни, както и всичко останало.

Ала нито една от тези игри, измислени за задоволяване на човешките слабости, не можеше да се състезава с магнетичното привличане на игралните домове. Хиляди хора, които не можеха да отделят време за сладостите на Сан Хуан, Лондон или Парадайз Айланд, имаха възможност за няколко безумни часа да забравят ежедневната скука, и то на един хвърлей място от къщи. На зелените сукнени маси за миг се печелеше репутация — с едно обръщане на зара, с едно изтегляне на карта. Там щеше да е изходната точка на Матлок. Там един млад мъж на трийсет и три години се готвеше да губи с хиляди, докато накрая някой се заинтересува от него.

В дванайсет и половина Матлок пресичаше площадчето пред дома си. Беше настъпил моментът за първата крачка. Неясните очертания на плана му постепенно придобиваха конкретни форми.

Би трябвало да чуе крачките, но не ги чу. Чу само кашлицата — кашлица на пушач или на човек, който е тичал.

— Мистър Матлок?

Обърна се и видя мъж почти на своите години, може би малко по-възрастен, наистина силно запъхтян.

— Да?

— Все не мога да ви хвана. Когато отидох в болницата, току що си бяхте отишли, а след това в погрешна сграда чаках крайно разсеян преподавател по биология с име, подобно на вашето. Дори малко прилича на вас. Същият ръст, телосложение и коса…

— А, да, Мърдок. Елиът Мърдок. Но какво се е случило?

— Не можа да проумее защо през цялото време му повтарям, че когато „старците се самоубиват, градовете умират“!

— Изпраща ви Грийнбърг!

— Точно така. Паролата ви, моля да ме извините, е доста зловеща. Продължавайте да вървите. Ще се разделим в края на пътеката и ще се срещнем след двайсет минути в „Бар-грила на Бил“ пред служебния вход. Намира се на шест преки южно от гарата. Ясно ли е?

— Не съм чувал за този „Бар-грил“.

— Само ще ви помоля да свалите вратовръзката си. Аз ще бъда с кожено яке.

— Явно избирате твърде изискани заведения.

— Стар навик. Икономисвам от парите за дневни.

— Грийнбърг каза, че ще работя с вас.

— Ще работите и още как! Той се пече на голям огън заради вас. Мисля, че ще го изпратят на работа в Кайро… Но е свястно момче. Много го обичаме. Гледайте да не го изложите.

— Исках само да питам как се казвате. Не очаквах проповед.

— Хюстън. Фред Хюстън. Ще се видим след двайсет минути. И махнете вратовръзката.

Седемнайсета глава

„Бар-грилът на Бил“ се намираше в един район на Карлайл, където Матлок не беше стъпвал преди. Клиентелата се състоеше от железничари и хамали. Огледа внимателно мръсната зала. Хюстън седеше в едно от сепаретата в дъното.

— Време е за аперитив, Матлок. Може да е раничко според изискванията на университета, но целите не са кой знае колко различни. А в наше време и дрехите.

— Местенцето си го бива.

— Именно в това е преимуществото му. Идете на бара и си поръчайте питие. Мацките не идват преди залез слънце.

Матлок изпълни указанията на Хюстън и се върна с най-добрия бърбън, с който разполагаше заведението. Не беше пил такъв от времето, когато заплатата му достигна екзистенц-минимума.

— Мисля, че трябва веднага да ви кажа. Някой ми се обади по телефона в болницата и се представи с вашето име.