Блакстоун вдигна листа и го постави с написаното надолу върху папката на Матлок. Изправи се и с двете си ръце подръпна краищата на сакото си, както правят мъжете, желаещи да привлекат вниманието към скъпия си костюм. Усмихна се, заобиколи бюрото, отвори вратата и се обърна.
— Може да е това, което търсите, а може и да не е. Не знам. Просто съм оставил поверителен материал на бюрото си. Таксата ще фигурира в сметката ви като… допълнителни разноски по наблюдението.
Излезе и затвори плътно вратата. Матлок стана от черното кожено кресло и мина зад бюрото. Обърна листа и прочете написаното на машина заглавие:
Под краткия параграф с главни букви имаше двайсет и няколко адреса и имена.
Пътят към Нимрод бе открит.
Деветнайсета глава
Агенцията за коли под наем „Лъгзор-Елит“ на Асайлъм Стрийт в Хартфорд оказа съдействие. Сега Матлок караше кадилак с гюрук. Управителят прие обяснението, че линкълнът има твърде погребален вид, и тъй като документите бяха в ред, замяната не повдигна възражение.
Също и бакшишът от двайсет долара.
Матлок внимателно бе изучил списъка на Блакстоун. Реши да съсредоточи вниманието си върху клубовете на северозапад от Хартфорд поради простата причина, че бяха по-близо до Карлайл. И все пак не се спря на най-близките. Две от местата бяха съответно на седем и десет километра от Карлайл в противоположни посоки, но Матлок реши да ги отложи за ден-два. Докато стигнеше до тях, ако успееше, управителите вече щяха да знаят, че е голям комарджия. Не „снайпер“, а просто запален играч. Клюкарската мрежа щеше да се погрижи за това, ако се държеше правилно.
Започна от частния плувен клуб на запад от Ейвън. Посредникът там се казваше Джакопо Бартолоци.
В девет и половина Матлок вече караше колата нагоре по завоите на частния път към козирката над входа на плувен клуб „Ейвън“. Портиер в ливрея даде знак на обслужващия паркинга, той се появи неизвестно откъде и се плъзна зад волана в мига, в който Матлок стъпи на паважа. Тук явно не даваха квитанции за паркиране.
Докато се приближаваше към входа, огледа сградата на клуба. Представляваше едноетажна и бяла тухлена постройка с висока затворническа ограда, която започваше от двете страни на зданието и се губеше в тъмнината. Отдясно, далече зад оградата, се излъчваше преливащо се сияние от зеленикавосиня светлина и се чуваше плискането на вода. Отляво имаше огромен, приличен на палатка навес, под който трепкаше светлината на няколко десетки дворни факли. Първото очевидно бе огромен басейн, а второто — нещо като ресторант. Долиташе приглушена музика.
Плувният клуб „Ейвън“ беше несъмнено извънредно луксозно заведение.
Вътрешното обзавеждане с нищо не разсейваше това впечатление. Фоайето бе застлано с дебели килими, а столовете и масичките до тапицираните с дамаска стени изглеждаха оригинални антики. Отляво имаше просторна гардеробна, а отдясно — бяло мраморно гише като на рецепция в хотел. В дъното на тесен вестибюл зърна единственото, което не се връзваше с интериора — черна желязна решетка, затворена и дори заключена. Зад нея се виждаше — вече на открито — слабо осветен коридор и издигнат покрив, под навес от тънки йонийски колони. Едър мъж във фрак стоеше изпънат зад желязната врата.
Матлок приближи до него.
— Членската ви карта, сър?
— Нямам, за съжаление.
— Извинете, сър, но това е частен плувен клуб. Само за членове.
— Казаха ми да се свържа с мистър Бартолоци. Мъжът зад решетката огледа внимателно Матлок — очите му го опипваха старателно.
— Попитайте ей там, сър.
Матлок се върна при гишето. Посрещна го с любезен поздрав чиновник на средна възраст с шкембенце, който не беше там при влизането му.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Можете. Отскоро съм тук. Бих желал да стана член.
— Съжалявам. Бройката на членовете е попълнена. Все пак, ако подадете молба, с удоволствие ще ви се обадим, когато се открие вакантно място… За цялото семейство ли искате формуляр или само за себе си, сър?
Чиновникът посегна под гишето и извади бланката.
— Само за мен. Не съм женен… Посъветваха ме да потърся мистър Бартолоци. На всяка цена да го потърся. Джакопо Бартолоци.
Чиновникът почти с нищо не показа, че името му е познато.
— Ето, попълнете формуляра, а аз ще го оставя на бюрото му. Сутринта ще го разгледа. Може би ще ви се обади, но не знам ще може ли да ви помогне с нещо. Всички бройки са заети, а има и списък с чакащи.
— Сега не е ли тук?
Матлок изрече думите с подчертано недоверие.
— Вероятно не, сър.
— Защо не проверите? Кажете му, че имаме общи познати в Сан Хуан.
И като извади пачката с парите, избра една петдесетдоларова банкнота. Постави я пред чиновника, който му хвърли проницателен поглед и прибра парите.
— Сан Хуан ли казахте?
— Да.