Документът на Матлок

Матлок се облегна на белия мраморен плот и забеляза, че човекът зад решетката го наблюдава. Ако историята със Сан Хуан свършеше работа и той прекрачеше прага, щеше неизбежно да се раздели с още една солидна банкнота. Историята със Сан Хуан трябва да свърши работа, мислеше Матлок. Беше логична до наивност. Преди две години прекара зимната си ваканция в Пуерто Рико с едно момиче и въпреки че не беше комарджия, въвлече се в компания, която нощем обикаляше казината. Срещна там и много хартфордци, но сега за нищо на света не би могъл да си спомни дори едно-единствено име.

Иззад решетката се появиха четирима — момичетата се кикотеха, а мъжете сдържано се смееха. Жените вероятно са спечелили по двайсет-трийсет долара, реши Матлок, а мъжете са загубили по неколкостотин. Справедливо разпределение за вечерта. Вратата се затвори зад тях, чу се щракването на електрическата ключалка. Добре пазена желязна врата.

— Извинете, сър?

Матлок се обърна, беше шкембестият чиновник.

— Да?

— Заповядайте, влезте, мистър Бартолоци ще ви приеме.

— Къде?

Нямаше друга врата освен желязната, а чиновникът бе махнал с лявата си ръка в обратна посока.

— Ето там, сър.

Внезапно вдясно от гишето се отвори панел без дръжка или рамка. Очертанията му бяха едва доловими, когато изскочи на фона на тапицираната с дамаска стена, а затворен не се виждаше въобще. Матлок влезе и чиновникът го заведе в кабинета на Джакопо Бартолоци.

— Общи познати ли имаме в Сан Хуан? — заговори дрезгаво тлъстият италианец и се облегна на стола зад бюрото си.

Не направи опит да стане, нито дори да протегне ръка. Джакопо Бартолоци беше скъсена, четвъртита карикатура на самия себе си. Матлок си помисли, че краката му едва ли докосват пода.

— Да, мистър Бартолоци.

— А по-точно?

— Няколко души. Единият е зъболекар в Уест Хартфорд. Другият има счетоводна фирма на „Конститюшън Плаза“.

— Аха… — Бартолоци се опитваше да съобрази за кого говори Матлок.

— Как се казват? Членове ли са на клуба?

— Предполагам. Те ми дадоха името ви.

— Това е плувен клуб. Частен… Кои са те?

— Вижте, мистър Бартолоци, това беше една безумна нощ в казиното „Коронадо“. Бяхме попрепили и…

— В казината на Пуерто Рико не се пие. Такъв е законът. Италианецът го прекъсна остро, горд с тънкото си познание на фактите. Беше насочил към Матлок дебелия си показалец

— Никой не си прави труда да спазва този закон, повярвайте ми.

— Какво?

— Така или иначе, пихме. Давам ви честната си дума. Затова не се учудвайте, че не помня имената им… Вижте, ако толкова трябва, в понеделник ще отида в центъра на града, ще вися цял ден пред „Плаза“ и ще издиря счетоводителя. Мога да отида и в Уест Хартфорд и да звъня поред на вратите на всички зъболекари. Каква е разликата? Имам пари и искам да играя.

Бартолоци се усмихна.

— Това е плувен клуб. Не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!

— Добре — рече Матлок с недоволство в гласа. — Това място ми е удобно, но щом сте толкова негостоприемни, има и други! Приятелите ми от Сан Хуан ми казаха и за заведенията на Джими Лаката в Мидълтаун, на Сами Шарп в Уиндзър Шоулс… Дано се задавите с жетоните си!

И се обърна към вратата.

— Спрете! Един момент!

Дебелият италианец се измъкна от стола си и се изправи. Предположението на Матлок се оправда. Краката на Бартолоци не биха могли да достигнат пода.

— Защо? Може би мизата ви е твърде ниска?

— Познавате ли Лаката? И Шарп?

— Знам за тях, казах ви вече… Добре, стига толкова. Явно трябва да сте предпазлив. Ще открия в понеделник моя счетоводител и някой път ще наминем двамата… Просто тази вечер ми се играеше.

— Добре, добре. Както сам казахте, трябва да сме предпазливи. — Бартолоци отвори най-горното чекмедже и извади някакви книжа. — Елате. Подпишете тук. Явно ви сърби. Може аз да прибера парите ви, а може и вие да ме оберете.

Матлок приближи към бюрото.

— Само няколко формуляра. Началната вноска е петстотин. В брой. Носите ли? Никакви чекове, никакви кредитни карти.

— Разбрах. Какво представляват формулярите? — В първия изразявате съгласие, че това е непечеливша корпорация и че всички постъпления от хазартни игри са за благотворителни цели… Защо се смеете? Аз построих църквата „Пресвета Богородица“ в Хамдън.

— А другият? Много е дълъг.

— Той е за нашата картотека. Свидетелство за вашето членство. Срещу петстотин долара ставате партньор. Всички са партньори… За всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че им потръгне, да намажете и вие. Особено ако нещо попадне във вестниците.