Дивергенти

усещам мраз. Разтривам ръце, за да затопля настръхнала

ктирахме всички членове на Безстрашните. Предполагам,

та си кожа.

че и останалите касти скоро ще го направят.

Никога преди не съм чувствала такова облекчение.

Стомахът ми се свива. Не мога да позволя да ме ин

Всички мускули в тялото ми се отпускат едновременно

жектират с нещо, изобретено от Ерудитите - вероятно

и аз пак дишам свободно. Не мога да си представя пак да

дори от самата Джанийн. Но не мога и да откажа. От

мина през моята зона на страха, както го прави Тобиас.

кажа ли, той отново ще се усъмни в лоялността ми към

Преди това ми се струваше проява на голяма смелост, но

кастата.

сега ми прилича повече на мазохизъм.

- Добре - казвам със свито гърло.

Вратата се отваря и аз се изправям на крака. Макс,

Ерик пристъпва към мен със спринцовка в ръка. Отмя

Ерик, Тобиас и неколцина, които не познавам, влизат в ре

там косата от шията си и накланям глава. Гледам настра

дица и се скупчват в кръг около мен. Тобиас ми се усмихва.

ни, докато той почиства кожата ми с антисептично па-

- Поздравления, Трие! - казва Ерик. - Ти успешно издържа

муче и вкарва иглата. Режеща, но кратка болка минава през

последното изпитание.

врата ми. Той връща иглата обратно в кутията и залепва

Насилвам се да се усмихна. Не се получава. Още не мога

марля върху мястото, където ме е инжектирал.

да се отърся от спомена за пистолета, опрян в главата

- Банкетът е след два часа - казва накрая. - Твоето

ми. Продължавам да усещам дулото между веждите си.

място в класирането сред останалите послушници, вклю

- Благодаря - казвам само.

чително родените Безстрашни, ще бъде обявено на него.

- Има само още нещо, преди да те пуснем да се пригот

Късмет!

виш за приемния банкет - продължава той. После привик

Малката група се изнизва от залата, но Тобиас се бави.

ва с жест един от непознатите зад себе си. Жена със синя

Той спира край вратата и ми прави знак да го последвам.

Подчинявам се. Стъклената сграда над Ямата гъмжи от

- Непременно ли трябва да се върнеш в спалното поме

Безстрашни, някои от тях вървят по въжета над глави

щение? - казва той. - Ако имаш нужда от спокойствие и

те ни, други са се събрали на групи, приказват си и се сме

тишина, може да останеш с мен до началото на банкета.

ят. Той ми се усмихва. Явно не е наблюдавал симулацията.

Стомахът ми се свива.

- Дочух, че ти си единствената, която е трябвало да

- Какво има? - пита той.

преодолее само седем препятствия - казва. - Което на

Не искам да се връщам в спалното, но не искам и да из

практика е нещо нечувано.

питвам боязън от присъствието му.

- Значи ти не си гледал симулацията?

- Да вървим! - казвам.

- Гледах я само на екрана. Лидерите на Безстрашните

са единствените, които виждат всичко - отговаря. - Из

Той затваря вратата след нас и си събува обувките.

глеждаха истински впечатлени.

- Искаш ли вода? - пита.

- Е, седем страха не са така впечатляващи като чети

- Не, благодаря. - Държа ръцете си преплетени пред тя

ри - отвръщам, - но и на това съм доволна.

лото.

- Ще се изненадам, ако не те класират първа - казва.

- Добре ли си? - казва, докосвайки бузата ми. Шепата му

Влизаме в стъклената стая. Тълпата е още тук, но вече

обгръща главата ми от едната страна, дългите му пръсти

се плъзгат по косата ми. Усмихва се и придържа главата

е доста оредяла, след като и последният послушник - моя

ми, докато ме целува. По тялото ми бавно се разлива то

милост - е преминал през зоната на страха.

плина. И страх, който пищи като аларма в гърдите ми.

Хората вътре ме забелязват след няколко секунди. Гле

дам да стоя близо до Тобиас, докато сочат към мен, но не

Без да откъсва устни от моите, той сваля якето от

мога да се измъкна толкова бързо, че да си спестя поздра

раменете ми. Трепвам, когато го чувам да пада на пода, и

вленията, потупването по рамото и бодряшките въз

се дръпвам рязко, очите ми смъдят. Не знам защо го правя.

клицания. Оглеждам лицата около мен и си давам сметка

Изобщо не се чувствах по този начин, когато ме целуваше

колко чужди ще бъдат в очите на баща ми и брат ми и

във влака. Притискам длани към лицето си, скривам очи в

колко близки са за мен, въпреки металните халки и тату

тях.

ировките по ръцете, шията и гърдите. Отвръщам на ус

- Какво не е наред?

мивките им.

Тръскам глава.

- Само не казвай, че нищо ти няма. - Гласът му е студен.

Спускаме се бавно по пътеките на Ямата и аз първа

Той сграбчва ръката ми. - Хей, погледни ме!

проговарям:

Свалям ръце от лицето си и вдигам очи към него. Стъ

- Искам да те питам нещо - прехапвам устни. - Какво

писана съм от обидата в погледа му и гнева, стаен в стис

ти казаха за моята зона на страха?

натата му челюст.

- Всъщност нищо. Защо? - пита той.

- Понякога се питам какво е вътре в теб - казвам кол

- Просто питам. - Изритвам едно камъче от пътека

кото се може по-спокойно. - Това..., каквото и да е т о .

та.

- Какво е онова вътре в мен ли? - повтаря той. После

- Илюзии ли? - повтарям. - Искаш да кажеш, че ти

отстъпва назад, клатейки глава. - Ти си пълен идиот, Трие!

не... - вдигам вежди. - О! 0! Просто предположих... - Си

- Не съм идиот - казвам. - И точно затова си давам