Дивергенти

Тобиас целува шията ми в симулацията.

би там има нещо, върху което трябва да се концентри

Опитвам се да разсъждавам трезво. Трябва да се изправя

рам. Но не - зад мен има само легло с балдахин.

с лице и пред този страх. Трябва да си върна контрола над

Легло?

ситуацията и да я превърна в нещо не толкова плашещо.

Тобиас тръгва към мен бавно.

Поглеждам симулационния Тобиас в очите и казвам

„Какво става?"

строго:

Поглеждам го, напълно парализирана. Той ми се усмихва.

- Нямам намерение да спя с теб в някаква халюцинация,

Тази усмивка изглежда мила, позната.

ясно?

Той притиска устата си към моята и устните ми се

После го хващам за раменете, обръщам го с гръб към мен

разтварят. Допреди малко смятах за невъзможно да забра

и го тласкам към леглото. Усещам нещо, което е по-раз

вя, че се намирам в симулация. Грешала съм: присъствието

лично от страх - гъделичкане в стомаха, бълбукащ смях.

му помита всичко останало.

Притискам се към него и го целувам, ръцете ми се убиват

Пръстите му намират ципа на якето ми и с едно дълго

около тялото му. Усещам колко е силен. Усещам... колко ми

и бавно движение го разтварят. Той сваля якето от раме

е хубаво.

нете ми.

И той изчезва.

„О!", това е единственото, което се върти в главата

Кискам се в шепа, а лицето ми гори. Сигурно съм един

ми, докато той отново ме целува. „О!"

ственият послушник, изправен пред такъв страх.

Страхът ми е да бъда с него. Цял живот съм се пред

Край ухото ми прищраква спусък.

пазвала от емоционално обвързване, но не съм подозирала

Съвсем бях забравила за това. Усещам тежестта на

колко дълбоко е залегнало в съзнанието ми това.

пистолет в ръката си и свивам пръсти около него, опи

Препятствието не прилича на останалите. То е разли

райки показалец на спусъка. Откъм тавана струи светли

чен вид страх - по-скоро нервност и паника, отколкото

на, източникът й е неясен. В осветения кръг с т о я т майка

заслепяващ ужас.

ми, баща ми и брат ми.

Той плъзга пръсти надолу по ръцете ми и стиска хъл

- Направи го! - просъсква някакъв глас до мен. На жена е,

боците ми, дланите му галят кожата над колана ми и аз

но е дрезгав. Сякаш е поръсен с чакъл и натрошено стъкло.

потръпвам.

Прилича на гласа на Джанийн.

Нежно го отблъсквам и опирам ръце в челото си. На

В тила ми е опряно дулото на пистолет, студено кръг

падаха ме я т о врани и мъже без лица; бях подпалена от

че върху кожата. По тялото ми плъзва студ и косъмчета-

ma на тила ми настръхват. Отривам потта, избила по

Това не е реално. Нищо не означава. Благите очи на брат

свободната ми ръка и поглеждам към жената с крайчеца

ми са като свредели, които пробиват дупки в главата ми.

на окото. Наистина е Джанийн. Очилата й са килнати

Пистолетът започва да се изплъзва от потните ми дла

настрана, погледът й е напълно безчувствен.

ни.

Най-кошмарният ми страх: семейството ми ще загине

- П е т !

и вината за това ще бъде моя.

Нямам друг избор. Затварям очи. Мисля. Трябва да по

- Направи го! - повтаря тя, този път по-настоятел

мисля. Онова, което кара сърцето ми да препуска, е само

но. - Направи го, или аз ще те убия!

едно-единствено нещо: заплахата за моя живот.

Впивам очи в Кейлъб. Той ми кимва, веждите му са

- Четири. Три.

сключени, гледа ме със съчувствие.

Какво ми беше казал Тобиас? „Саможертвата и хра

- Давай, Трие! - меко казва той. - Разбирам те. Всичко

бростта не са толкова различни."

е наред.

-Две.

Очите ми смъдят.

Освобождавам спусъка на пистолета си и го пускам на

- Няма - казвам, гърлото ми е толкова свито, че боли.

земята. Преди да съм изгубила самообладание, се обръщам

Поклащам глава.

и опирам чело о дулото на пистолета зад мен.

- Давам ти десет секунди - крещи жената. - Десет. Де

„По-добре застреляй мен!"

вет.

- Едно.

Погледът ми се мести от брат ми към баща ми. После

Чувам прищракване и изстрел.

дния път, когато го видях, в погледа му имаше презрение,

но сега широко отворените му очи гледат с мекота. Ни

кога досега не съм виждала това изражение върху лицето

му.

- Трие - казва той, - нямаш друг избор.

- Осем.

- Трие - обажда се майка ми. Усмихва се. Има сладка

усмивка. - Обичам те.

- Седем.

- Млъквай! - крясвам и вдигам пистолета. Мога да го

направя. Мога да ги застрелям. Те всичко разбират. Даже

искат да го направя. Не желаят да се жертвам заради тях.

Та те дори не са истински. Всичко това е само една симу

лация.

- Шест.

коса му подава малка черна кутия. Той я отваря и вади

о т т а м спринцовка с дълга игла.

Тялото ми се напряга при вида й. Оранжево-кафеникава-

та течност в нея ми напомня онова, с което ни инжекти

раха преди симулациите. Нали уж бях приключила с тях.

Г Л А В А

- Теб поне не те е страх от игли - казва той. - Ин

Т Р И Д Е С Е Т И П Ъ Р В А

жектирам ти проследяващо устройство, което ще бъде

активирано само ако те обявят за безследно изчезнала.

Просто предпазна мярка.

- Колко често се случва хора да изчезват безследно? - пи

Лампите светват. Стоя сама и разтреперана в празна

там със свити вежди.

стая с бетонни стени. Падам на колене, притиснала ръце

- Не много често - нагло се ухилва Ерик. - Благодарение

към гърдите. Тук не беше студено, когато влязох, но сега

на Ерудитите разполагаме с тази технология. Днес инже