Дивергенти

нервя толкова.

- Знам.

- Резултатите бяха съвсем предвидими - продължава. -

Вървим по тясна пътека по края на Ямата, която води

Аскет.

чак до скалите в дъното на бездната. Никога досега не съм я

- О! - Нещо в мен се пречупва. Грешала съм за него.

забелязвала - слива се с каменната стена. Но изглежда Тобиас

Въпреки това, предполагах, че ако не е Дивергент, резул

я познава отлично.

т а т и т е са показали наклонност към Безстрашните. Техни

Не ми се ще да развалям момента, но непременно трябва

чески погледнато, аз също съм Аскет - поне според система-

ma. Дали същото не се е случило и с него? И ако е така, защо

продължава да е самозащитата.

не ми казва истината?

- Ясно - казвам. - Аз пък напуснах Аскетите, защото не

- Но ти така или иначе избра Безстрашните - казвам.

ми е в природата да се жертвам, колкото и да се стараех.

- По необходимост.

- Едва ли е точно така. - Той ми се усмихва. - Иначе изли

- Защо трябваше да напуснеш?

за, че онова момиче, което се остави да мятат ножове по

Погледът му се стрелка встрани, в празното простран

него, за да предпази приятеля си, и удари баща ми с колана, за

ство, сякаш търси отговора във въздуха. Не е необходимо

да ме защити, не си била ти.

да казва нещо. Все още усещам как китката ми пари от уда

Оказва се, че той ме познава по-добре от мен самата. Но

ра на призрачния колан.

дори да е така, изглежда немислимо да изпитва нещо повече

- Трябвало е да избягаш от баща си - казвам вместо

към мен, защото не съм... Може и да не е вярно. Поглеждам

него. - Затова ли не искаш да си един от водачите на Без

го, смръщила вежди.

страшните? Ако приемеш, може пак да ти се наложи да се

- Явно внимателно си ме наблюдавал.

срещнеш с него.

- Обичам да изучавам хората.

Той вдига рамене.

- Май и ти си роден за Прям, фор, лъжите изобщо не ти

- И заради това, и защото никога не съм се чувствал съв

се удават.

сем на място сред Безстрашните. Не и откакто станаха

Той слага ръка върху скалата до себе си, пръстите му са

такива.

успоредни на моите. Поглеждам надолу към ръцете ни. Има

- Но ти си... необикновен - казвам. Правя пауза и про

дълги тънки пръсти. Ръце, създадени за фини и сръчни дви

чиствам гърлото си. - По стандартите на Безстрашните,

жения. Те не са като ръцете на Безстрашните, масивни и

искам да кажа. Само четири страха е направо нечувано. Как

здрави, готови всеки момент да строшат нещо.

е възможно да не си на място тук.

- Така да бъде! - Той още повече доближава лице към мое

Той свива рамене. Изглежда не го е особено грижа за собст

то, очите му се спират последователно на брадичката, на

вените му дарби, нито за ранга му сред Безстрашните. Точ

устните, на носа. - Наблюдавах те, защото ми харесваш. -

но това би трябвало да се очаква от един Аскет. Вече не

Изрича го спокойно, дръзко и очите му се втренчват в мо

знам какво да мисля.

ите. - И не ми викай фор, става ли? Хубаво е да чуя пак

- Имам една моя теория, че между себеотрицанието и

името си.

храбростта не съществува особена разлика. Ако цял живот

Ей така, сякаш между другото, той най-накрая ми се раз

си бил възпитаван да пренебрегваш себе си, когато попад

кри, а аз дори не знам как да реагирам. Бузите ми пламват и

неш 6 рискова ситуация, това се превръща в твой първи

единственото, което успявам да изтърся, е:

чен инстинкт. Ето защо със същия успех мога да съм и един

- Но ти си по-голям от мен... Тобиас.

от Аскетите.

Той ми се усмихва.

Усещам как внезапно тялото ми натежава. И цял живот

- Вярно, тази огромна пропаст от две години между нас

обучение няма да ми стигне. Моят първичен инстинкт ще

наистина е непреодолима, нали?

- Не се самоподценявам - казвам, - но въпреки това, не

го разбирам. Аз съм по-малка от теб. И не съм красива. Аз...

Той избухва в смях - плътен смях, който сякаш извира

някъде дълбоко в него - и докосва с устни върха на главата

ми.

- Не се преструвай! - изричам само с дъха си. - Знаеш, че

Г Л А В А

е така. Е, не съм грозна, но определено не съм и красавица.

Д В А Д Е С Е Т И С Е Д М А

- Така да бъде. Ти не си красавица. Е, и? - Той ме целува

по бузата. - Харесваш ми такава, каквато си. Ти си ужасно

умна. Ти си смела. И въпреки че разбра за Маркъс... - гласът му

омеква, - ... не ме гледаш така, сякаш сьм недоудавено коте.

На следващата сутрин се чувствам олекнала и празио-

- Е - отвръщам, - наистина не си!

глава. Всеки път, когато се опитам да събера усмивката си,

За миг тъмните му очи потъват в моите и той седи

тя отново се връща на лицето ми. Най-накрая се предавам

притихнал. После докосва лицето ми и се надвесва, а устни

и отказвам да я крия. Оставям косата си разпусната и за

те му леко се плъзват върху моите. Реката реве и аз усещам

рязвам обичайните широки и торбести ризи, за да облека

водните пръски върху глезените си. Той се засмива и при

блузата с голи рамене, която открива татуировките ми.

тиска устни в моите.

- Какво ти става днес? - пита Кристина, докато оти

Цялата се изопвам като струна, несигурна какво точно

ваме на закуска. Нейните очи са още подпухнали от съня, а

трябва да направя, а когато той се отдръпва, вече знам,

чорлавата й коса образува къдрав ореол около лицето.