Черна дупка

Палис се намръщи. Той легна по корем и още веднъж огледа Рафт. Мощният стар летателен апарат се беше опнал под него като поднос с фантастични играчки. Увиснали над палубата и издавани от време на време от изригването на дим, той виждаше и други пластинни летателни апарати, както и други наблюдатели на това огромно разглобяване. От едната страна на периферията се издигаше стена от пушек — входната страна, установи той като погледна надолу — и в добавка всяко от дърветата в централната завързана гора си имаше своя собствена пелерина от дим. Пушекът постигаше желания резултат — Палис виждаше как кабелите на дърветата постоянно се накланят надясно, гледано от неговата посока, защото летящите растения се опитваха да избягат от сянката на пушека — и той си представи, че почти чува напрягането на въжетата, от което Рафт се преместваше встрани. Сенките на кабелите започнаха да стават по-дълги по палубата; Рафт наистина се преместваше от положението си под звездата, която висеше неподвижно над него. Гледката беше въодушевяваща, такава, каквато Палис бе виждал само два пъти преди това през целия си дълъг живот; а за да се постигне подобна координация след бъркотията, причинена от въстанието и войната — при това по време, когато по-голямата част от най-добрите специалисти на Рафт бяха ангажирани с проекта за Моста — беше нещо, което той реши, че заслужава да му се възхитиш.

Всъщност може би необходимостта да бъде преместен Рафт бе произвела спойката, която беше държала обществото единно досега. Пред тях имаше проект, от който всички щяха да спечелят.

Да, всичко това си заслужаваше възхищението — но ако беше прекалено бавно, нямаше да означава почти нищо. Падащата звезда беше все още на километри разстояние над главите им, така че нямаше непосредствена опасност от сблъскване, но ако дърветата останеха твърде дълго под голямо напрежение, огромните растения щяха да се изморят. Не само че щяха да се окажат неспособни да изтеглят Рафт където и да било, ами беше напълно възможно някои от тях изцяло да сдадат багажа, което заплашваше сигурността на Рафт във въздуха.

По дяволите. Той провеси глава над ръба на пластината, като се опитваше да прецени къде лежи проблемът.

Стената от пушек около периферията изглеждаше достатъчно солидна; далечните звезди хвърляха дълги сенки над невидимите работници, които се трудеха в основата на скалата от дим.

Тогава проблемът трябва да беше в самите вързани дървета. На всяко дърво имаше по един пилот, плюс помощници, и всеки един от тях се опитваше да поддържа собствената си ограда от пушек. Онези малки бариери бяха може би най-важният фактор при повлияването на движението на всяко отделно дърво. А дори оттам горе Палис можеше да види колко прокъсани и незапълнени са някои от бариерите там.

Пилотът стовари юмрука си върху палубата на летателния апарат. Проклятие; чистките по време на революцията, както и болестите и гладът, които я бяха последвали, бяха оставили корпуса му от пилоти толкова оредял откъм опитна работна ръка, колкото и всички останали сектори в обществото на Рафт. Той си припомни предишните премествания на Рафт: безкрайните изчисления, дългите по една смяна събрания, движението на дърветата като компоненти на една прекрасно работеща машина…

Този път не бе останало време за нито едно от тези неща. Някои от по-новите пилоти имаха толкова умения, колкото да не паднат от дърветата си. А построяването на странична стена беше едно от най-трудните умения в занаята на пилота на дърво; то беше нещо като да правиш скулптури от пушек…

Той забеляза група дървета, чиито бариери бяха особено редки. Показа ги на Джейм.

Барманът се ухили и подръпна контролните си кабели.

Палис се опита да преглътне радостта по лицето му, миризмата на пара; освен това остави настрана и носталгията си по грандиозното великолепие на дърветата. Чу до себе си как Нийд изпсува, защото листовете му бяха разпилени от вятъра. Пластината се носеше сред дърветата като някой огромен, невероятен скитер; Палис не можа да се въздържи и потръпна, когато клоните минаха покрай него, само на метър, два от лицето му. Най-накрая летателният апарат спря. От това място бариерите от пушек изглеждаха още по-нещастни; Палис наблюдаваше с все по-голямо отчаяние как неопитните пилоти размахват одеяла пред някакви тънки струйки дим.

Той направи с ръце фуния пред устата си.

— Ей, ти!

Към него се обърнаха множество малки лица. Един от пилотите се катурна назад.

— Напълни си гърнетата! — извика ядосано Палис. — Трябва да натрупаш прилично количество пушек. Единственото, което постигаш с тия одеяла, е да използваш около две пети от възможностите на съдовете…

Като се придвижваха сантиметър по сантиметър, пилотите стигнаха до гърнетата и започнаха да прибавят нови подпалки към малките пламъчета.

Нийд подръпна ръкава на Палис.

— Пилоте. Това редно ли е да става?