Черна дупка

— Лъжеш. Рийз е мъртъв.

Палис се изсмя.

— Не, не е. И неговата история е това, за което се отнася новината ми…

С невероятна бързина едно копие се изви в дъга над ръба на един от летателните апарати. Палис предупреди с остър вик Джейън; копието се плъзна през листака и закриволичи към дълбините на Мъглявината.

Палис се изправи с ръце на хълбоците и впери поглед в миньорите.

— Хич не ви бива за слушатели значи!

— Дърварю, хората тук измират от глад заради алчността на Рафт. А много добри хора умират, защото се опитват да поправят това състояние на нещата…

— Нека си умират! Никой не ги е молил да нападат Рафт! — изръмжа Джейън.

— Млъкни, Джейън — просъска й Палис.

Тя изсумтя.

— Виж какво, пилоте, тия копелета са въоръжени, а ние не сме. Очевидно не искат да чуят и думица от това, което им казваме. Ако се опитаме да се приближим малко повече, те вероятно просто ще подпалят дървото с реактивните си двигатели. Няма смисъл да се самоубиваме, не е ли така? Просто трябва да измислим някакъв друг начин.

Той се почеса по брадата.

— Но друг начин няма. Трябва да говорим с тях. — И без да си позволява да му мисли много-много, Палис протегна единия си крак и ритна най-близкото до себе си горивно гърне. Подпалките се разпиляха в пушеци и не след дълго мънички пламъчета вече облизваха листака.

Джейън го гледаше, без да помръдва, може би в рамките на пет секунди; след това се развихри в някакво кълбо от движения.

— Палис, какво ти стана, за Бога! Ей сега ще донеса одеялата…

Той обгърна ръката й с масивната си длан.

— Не, Джейън, остави го да гори.

Тя се взря в лицето му, а нейното собствено беше замръзнало и неразбиращо.

Пламъците се разпространиха като живи същества. Миньорите над тях се бяха вторачили, очевидно стъписани.

Палис откри, че трябва да оближе устните си, преди да успее да проговори.

— Листакът е много сух, както виждате. Това е последица от загиването на Мъглявината. Въздухът е прекалено пресъхнал; а спектърът на звездната светлина вече не е подходящ за извършването на фотосинтеза в листата…

— Палис — каза сурово Джейън, — престани да бръщолевиш.

— … Да. Обзалагам се, че ще ни вземат горе. Това е единственият избор. — Той се насили да огледа почернялата и извиваща се дървесина, овъглените листа, които летяха във въздуха.

Джейън го докосна по покритата с белези страна; пръстите й се навлажниха.

— Това е много болезнено за теб, нали?

Пилотът се засмя с болка.

— Джейън, въоръжил съм се с цялата си воля, за да се удържа настрани от одеялата. — Изведнъж през мъката му премина остра вълна на гняв. — Знаеш ли, от всички долни, ужасни неща, които хората правят в тая вселена, това е най-лошото. Хората могат да си правят един на друг каквото искат и аз просто ще им обърна гръб; но сега съм принуден да унищожа едно от дърветата си…

— Можеш да пуснеш ръката ми.

— Какво? — Той погледна изненадан надолу, за да установи, че продължава да стиска ръката й. Пусна я. — Извинявай.

Тя разтри тъжно китката си.

— Разбирам, пилоте; няма да се опитвам да те спра. — Протегна ръка. Той я пое с благодарност, този път нежно.

Платформата подскочи и двамата залитнаха. Пламъците в средата на пожара вече бяха по-високи от Палис.

— Много бързо става — промълви той.

— Да. Мислиш ли, че трябва да грабнем някои от вързопите с провизии?

Мисълта го накара да се разсмее високо.

— Какво, за да можем да си похапваме леки закуски, докато летим надолу към Сърцевината ли?

— Добре де, идеята ми е тъпа. Ама не толкова, колкото да подпалиш проклетото дърво.

— Може би имаш известно право.

Сега една цяла част от периферията поддаде на огъня и изчезна в дъжд от горящи въглени; осакатените клони горяха като дебели свещи.

— Мисля, че е време — каза Палис.

Джейън се огледа наоколо.

— Като че ли най-добрата стратегия е да изтичаме към периферията и да скочим от нея. Да наберем колкото се може по-голяма скорост и да се надяваме, че тя, плюс въртенето на дървото, ще ни отнесат достатъчно далече от тези развалини.

— Добре.

Те се погледнаха в очите… и краката на Палис се втурнаха по трошливия листак; периферията приближи, той се пребори с инстинкта си да спре, който беше изграждал през целия си живот и тогава периферията се озова под краката му…

… и Палис се носеше през празния, бездънен въздух с ръка още стискаща тази на Джейън.

Усещането беше почти въодушевяващо.

Те се претърколиха, докато полетът им бързо намаляваше скорост в задимения въздух и Палис усети, че виси в небето, краката му сочат към Белт, Джейън е вдясно от него, а дървото — недалече отпред.

Периферията на дървото представляваше един огнен пъкъл. От масата листа, струпани на платформата, се издигаше гъст дим. С пропуквания като експлозии добре оформените клони пропадаха и цели части от диска, потънали в пламъци, се отломваха с големи струи искри. Много скоро беше останал само дънерът, една чепата останка, покрита с белезите от клоните си.

Най-накрая разпадналото се дърво полетя надолу в небето, а Палис и Джейън останаха хванати за ръце да висят над бездната.

Миньорите не можеха да се видят никъде.