Черна дупка

Палис погледна Джейън, странно смутен. За какво, по дяволите, трябваше да си говорят — зачуди се той.

— Знаеш ли, децата на Рафт растат със страха от падане — каза пилотът. — Предполагам, че приемат за даденост плоската, стабилна повърхност под краката си. Забравят, че Рафт е просто едно листо, което се носи из въздуха… и съвсем не е толкова надежден, колкото онези огромни, невъзможни планети, за които вие, Учените, ни разправяте. Но децата на Белт израстват сред плетеница или верига от кутийки, които обикалят около една свила се звезда. Те нямат сигурна плоскост, върху която да стоят. И заради това техният страх не е от падане, а от това да не би да останат без нищо, за което да висят…

Джейън отметна коса от широкото си лице.

— Палис, ти да не си се изплашил?

Той помисли над думите й.

— Не. Предполагам, че не съм. Бях по-уплашен, когато ритнах проклетото гърне да се търколи.

Тя сви рамене, жест, който направен сред въздуха, накара тялото й да се разклати.

— Аз също не се страхувам. Само съжалявам, че жертвата ти не помогна… Е, струваше си да се опита… А и много ми се иска да видя какво става накрая…

— Колко време мислиш, че ще оцелеем?

— Може би няколко дни. Трябваше да си вземем малко храна. Но поне ще станем свидетели на някакви гледки… Палис! — Очите й се разшириха от ужас; тя пусна ръката на Палис и започна да дращи и плува във въздуха, сякаш се опитваше да изпълзи нагоре по нищото.

Стъписан, Палис погледна надолу.

Твърдата повърхност на един патрулен миньорски летателен апарат летеше нагоре към него; двама миньори висяха на една мрежа, хвърлена над метала. Металът летеше срещу него като стена…

В устата му имаше вкус на кръв.

Палис отвори очи. Лежеше по гръб, очевидно на летателния апарат на миньорите; през ризата си усещаше възлите на мрежата. Направи опит да се изправи в седнало положение… но не се изненада напълно, когато откри, че китките и глезените му са завързани за мрежата. Той се отпусна, като се помъчи да не излъчва никаква заплаха.

Над него се надвеси широко лице, покрито с брада.

— Тоя е добре, Джейм; той си падна на главата.

— Благодаря много — сопна се Палис. — Къде е Джейън?

— Тук съм — извика тя извън полезрението му.

— Добре ли си?

— Ще бъда, ако тия тъпаци ме оставят да седна.

Палис се засмя… но подскочи, защото през устата и бузите го проряза остра болка. Очевидно щеше да се наложи да прибави още няколко белега към колекцията си. Тогава над него се появи второ лице, което обаче беше с главата надолу от неговата гледна точка. Пилотът примижа.

— Помня те. Струва ми се, че се сетих и по името. Джейм, от бара на началника на снабдяването.

— Здрасти, Палис — каза мрачно барманът.

— Още ли слагаш вода в бирата, барман?

Джейм се намръщи.

— Извади невероятен късмет, пилоте. Трябваше да те оставим да си падаш…

— Но не го направихте.

Палис се усмихна и се отпусна.

По време на краткото пътуване до Белт с миньорите, Палис си спомни как се бе учудил, когато чу разказа на Рийз за първи път. В ролята си на приятел на върналия се изгнаник, той беше седял заедно с Рийз, Декър и Холербах в кабинета на стария Учен, а погледът му се кръстосваше и от най-елементарните жестове, които Рийз правеше с ръце, за да направи по-живописен разказа за приключенията си.

Беше толкова невероятно, все неща, за които се говореше в легендите: Кокалите, кухата планета, кита, песента… Но тонът на Рийз беше сух, разказът му — пълен с факти и напълно убедителен; Рийз бе отговорил на всички въпроси на Холербах спокойно и сигурно.

Най-накрая беше стигнал до описанието на голямата миграция на китовете.

— Но, разбира се — възкликна едва чуто Холербах. — Ха! Та това е очевидно. — И тресна с юмрук по повърхността на бюрото. — Толкова много неща си идват на мястото. Междумъглявинни миграции…! Разбира се; трябваше да се досетим за това по логически път. — Холербах стана от стола си и започна да кръстосва из стаята, като удряше кокалестия си юмрук в другата си ръка.

— Стига толкова театралничене, Учен — се обади Декър. — Обясни сега и на нас.

— Най-напред песента на китовете: тези древни предположения, които нашият герой току-що потвърди. Отговорете ми на това: защо е необходимо китовете да имат толкова големи мозъци, такъв значителен интелект, такова изискано общуване? Ако се замислите, в основата си те са просто животни, които пасат и — поради големия си размер — са прилично имунизирани срещу нападения на хищници, както свидетелства и Рийз. Със сигурност не им е необходимо много повече от това да се носят из атмосферата, да си преживят летящия из въздуха планктон и да нямат нужда от повече разум от, да кажем, едно дърво — за да избягнат някоя сянка, да заобиколят някоя гравитационна яма…

Палис се почеса по носа.

— Но едно дърво никога не би полетяло към Сърцевината — поне не по собствен избор. Това ли искаш да кажеш, Холербах?