Черна дупка

— Точно така, пилоте. Да се подложиш на подобен режим на стреса от приливите и отливите и на изключително опасната радиация със сигурност е знак за наличие на по-висши функции на мозъка, за планомерна нужда да се преодолеят по-елементарните инстинкти, за висока степен на комуникация — телепатична, може би, — за да може във всяко поколение да се предава правилното поведение.

Рийз се усмихна.

— Освен това всеки кит си подбира траекторията около Сърцевината доста прецизно.

— Разбира се, разбира се.

Лицето на Декър заприлича на облак от объркан гняв.

— Чакайте… Нека да се придвижваме стъпка по стъпка. — Той почеса брадата си. — Какво биха спечелили китовете, като се гмурнат в Сърцевината? Няма ли да останат там като хванати в капан?

— Не и ако са изчислили траекторията си правилно — отвърна Холербах малко нетърпеливо. — Там е цялата работа… Разбираш ли? Получава се гравитационна прашка. — Той вдигна кокалестия си юмрук и изимитира въртене, като го изви. — Това е Сърцевината, която се върти. И… — Другата му ръка бе останала разтворена; тя се стрелна към Сърцевината. — Китът приближава така. — Моделът на кит се завъртя около Сърцевината, без обаче да я докосва, като пътят му под формата на хипербола имаше същата посока, както и въртенето на Сърцевината. — За един кратък интервал китът и Сърцевината образуват едно цяло с помощта на гравитацията. Китът взема малко от ъгловата скорост на въртене на Сърцевината… Той всъщност взема малко енергия от срещата си със Сърцевината.

Палис поклати глава.

— Толкова се радвам, че не трябва да правя това всеки път, когато политам с някое дърво.

— Всъщност всичко е съвсем елементарно. В края на краищата, китовете се справят… А причината да вършат всичко това е, че искат да наберат достатъчно енергия, за да могат да достигнат минималната скорост, с която да излязат от гравитационното притегляне на Мъглявината.

Декър стовари юмрука си върху бюрото.

— Стига с вашето бръщолевене. Каква връзка има всичко това?

Холербах въздъхна; пръстите му посегнаха към горната част на носа, за да потърсят там отдавна изчезналите очила.

— Връзката е следната. Когато достигнат необходимата скорост, китовете могат да напуснат Мъглявината.

— Те мигрират… — намеси се Рийз нетърпеливо. — Отпътуват към друга мъглявина… Нова, с много нови звезди и ясносиньо небе.

— Говорим за велико преселение на живот между мъглявините — поясни Холербах. — Нищо чудно, че китовете не са единствените същества, които плуват сред облаците… но дори и да бяха, те вероятно щяха да пренасят достатъчно спори и семена в храносмилателната си система, за да може животът да намери нова почва за развитие.

— Всичко това е много вълнуващо — Рийз изглеждаше почти като изпаднал в транс. — Разбирате ли, самият факт на миграцията разрешава една друга отдавнашна загадка: произхода на живота тук. Мъглявината е на възраст само от около няколко милиона смени. Тук просто не е имало време, за да се развие животът по начина, по който предполагаме, че се е развил на Земята.

— И отговорът на тази загадка се оказва — прекъсна го Холербах, — че в крайна сметка животът просто не е възникнал тук.

— Той е бил пренесен в Мъглявината от някъде другаде?

— Точно така, пилоте; от някой друг изтощен облак. А сега и тази Мъглявина е към края си; китовете знаят, че е време да се местят. Може да е имало други мъглявини преди предшественика на Мъглявината; една цяла верига миграции, датиращи от по-отдавна, отколкото дори можем да си представим.

— Това е една прекрасна картина — обади се Рийз замечтано. — Щом животът е бил заченат за първи път в тази вселена, той вероятно се е разпространил много бързо; може би всички мъглявини вече са населени по някакъв начин, с невъобразими видове, които пресичат празното пространство безброй пъти…

Декър се взираше ту в единия Учен, ту в другия. Накрая тихо заяви:

— Рийз, ако не стигнеш до най-важното — с простички думи и то веднага — Господ да ти е на помощ, защото ще те изхвърля през проклетата периферия със собствените си голи ръце. А също и стария тъпанар. Разбрахте ли?

Рийз постави дланите си върху бюрото и Палис отново видя на лицето му тази нова, особена увереност.

— Декър, най-важното е, че точно както китовете могат да избягат от смъртта на Мъглявината, така можем и ние.

Декър се намръщи още повече.

— Обясни.

— Имаме две алтернативи — Рийз постави разтворената си длан перпендикулярно на плоскостта на бюрото. — Едната. Оставаме тук, гледаме как звездите угасват една по една, изпопребиваме се за остатъците от и без това малкото храна. Или… — и той удари още веднъж с перпендикулярна длан — Другата. Просто имитираме това, което правят китовете. Спускаме се някъде около Сърцевината, използваме ефекта на прашката и мигрираме в някоя нова мъглявина.

— И как точно ще го направим?

— Не знам — отвърна кисело Рийз. — Може би трябва да се откачим от дърветата и да оставим Рафт да падне към Сърцевината.

Палис се опита да си представи това.

— Как ще попречим да не бъде отвян екипажът?

Рийз се разсмя.