Черна дупка

Най-сетне успя да стигне до ръба на пластината и проточи врат над него. Видя, че в четирите края на превозното им средство са закрепени отворите на четири реактивни двигателя, а малките двигателни механизми очевидно бяха взети от покривите на Белт. От време на време, когато Джейм подръпваше контролиращите въжета, отворите бълваха дим и пластината подскачаше напред във въздуха.

Значи миньорите бяха изобретили летящи машини, докато беше отсъствал. Защо, зачуди се Рийз, са им притрябвали съвсем изневиделица?

Той се изправи и отново седна с лице към Джейм. Сега барманът смучеше вода от една сфера; първоначално действаше така, сякаш не забелязваше Рийз, но накрая по широките му, покрити с косми черти се появи нотка на жал и той подаде сферата на спътника си.

Рийз остави водата да потече по езика му и да се плъзне надолу по пресъхналото му гърло. После върна сферата.

— Хайде де, Джейм. Кажи ми какво става. Какво се случи със Сипс?

— Кой?

— Нав… Учения. Който беше болен.

По лицето на Джейм не можеше да се прочете нищо.

— Един от тях умря там долу. Сърцето му се пръснало, доколкото разбрах. Един дебел старец. Него ли имаш предвид?

Рийз въздъхна.

— Да, Джейм, него имам предвид.

Джейм го изгледа продължително; след това извади от пояса си бутилка, отвори я и удари една голяма глътка.

— Джейм, защо аз също не съм мъртъв?

— А би трябвало. Рох си помислил, че те е убил; заради това не те ударил още веднъж. Издърпал те нагоре и те докара в проклетия бар — можеш ли да повярваш? — и тогава ти започна тихо да пъшкаш и да помръдваш. Рох беше готов да те довърши веднага на място още там, но аз му казах: „Не в моя бар, няма да ти позволя…“ И тогава се появи Шийн.

Нещо, наподобяващо надежда, премина през Рийз.

— Шийн?

— Тя знаеше, че скоро трябва да потегля с този ферибот и предполагам това я накара да се сети, че така може да те махне от Белт. — Погледът на Джейм се плъзна покрай Рийз. — Шийн е почтена жена. Може би това беше единственият начин, който успя да измисли, за да те спаси. Но трябва да ти кажа, че Рох беше на върха на щастието си, че те изпращаме тук навън. Една по-бавна и по-мъчителна смърт за теб; той си мислеше, че за това прави жертвата…

— Какво? Къде ме отвеждаш? — объркан, Рийз продължи да разпитва Джейм, но барманът изпадна в пълно мълчание, гушнал бутилката си.

Под управлението на Джейм, малкото летателно средство се спускаше надолу през Мъглявината. Атмосферата ставаше все по-гъста, по-топла, а дишането — все по-трудно; усещането беше като да дишаш в прекалено плътно затворена стая. Мъглявината стана тъмна; омаломощените звезди светеха ярко на фона на мрака. Рийз прекара дълги часове на ръба на пластината, взирайки се в бездната под себе си. Представи си, че в тъмнината в самото сърце на Мъглявината вижда всичко чак до Сърцевината, сякаш отново се беше върнал в Обсерваторията.

Нямаше начин, по който можеше да се разбере колко бе часът; Рийз изчисли, че бяха минали няколко смени, преди Джейм да каже внезапно:

— Не бива да ни съдиш, знаеш ли.

Рийз вдигна поглед.

— Какво?

Джейм отпи от наполовина изпразнената бутилка; той лежеше тромаво върху пластината с размътен от напитката поглед.

— Всички ние трябва да оцеляваме. Така ли е? И когато доставките на провизии от Рафт почти спряха, имаше само едно място, където можеше да се отиде за храна… — Той стовари бутилката си върху пластината и втренчи поглед в Рийз. — Аз се противопоставих, не е лошо да го знаеш. Казах им, че е по-добре да загинем, отколкото да търгуваме с такива хора. Но решението беше групово. И го приемам. — Барманът насочи пръст към Рийз. — Всички заедно взехме решението и аз поемам моя дял от отговорността.

Рийз зяпаше изумен и Джейм като че ли леко изтрезня. И тогава по лицето му се разля изненада, дори учудване.

— Ти не знаеш за какво говоря, нали?

— Джейм, нямам ни най-малка представа. Никой не ни казва нищо на нас, изгнаниците…

Джейм издаде нещо като смях и се почеса по главата. След това огледа небето, като търсеше определени по-ярки звезди, явно преценявайки положението на пластината.

— Е, много скоро ще разбереш. Вече почти пристигнахме. Погледни, Рийз. Под нас, някъде вдясно от мен…

Рийз легна по корем и пъхна главата си под пластината. Първоначално не можеше да види нищо в посоката, която му беше казал Джейм, но след това, като примижа, успя да различи едно малко, тъмно петно материя.

Часовете се нижеха един след друг. Джейм внимателно нагласи мощта, с която работеха реактивните двигатели. Петното прерасна в кълбо с цвета на засъхнала кръв. Най-накрая Рийз различи човешки фигури, които стояха или пълзяха навсякъде по кълбото, сякаш бяха залепени за него; ако се съдеше по големината им, сферата вероятно беше с диаметър около трийсет метра.

Джейм се присъедини към него. С разсеян дружески жест, той подаде бутилката на Рийз.

— Вземи. Виж сега, момче; онова, което трябва да помниш, ако искаш да оцелееш за повече от половин смяна, е, че хората там долу са човешки същества като мен и теб…