Черна дупка

— Нека те посъветвам нещо — каза меко той. — Хората тук не са убийци. Няма да ти направят нищо лошо. Но имаш пълно право на избор. Или ще приемеш начина им на живот — да ядеш каквото те ядат и да пиеш каквото те пият, — или ще свършиш в пещите. Така стоят нещата. Разбираш ли, в известен смисъл това е логично. Нищо не отива на вятъра. — Той се засмя, после замълча.

Някаква призрачна, нехармонична песен долетя до колибата.

— Куид спомена нещо за това как пеели на китовете — обади се Рийз с широко отворени очи. — Може ли това да е…

Горд кимна.

— Легендите не са измислица… а гледката си струва. Може би ти ще разбереш това по-добре от мен. Има известна логика в него. Необходим е някакъв приток на храна отвън, не е ли така? Нещо, което да попречи на този свят да погълне сам себе си до кожата и костите, макар че местното население на Мъглявината въобще не е толкова хранително. Освен това има няколко интересни буболечки, които можеш да си уловиш — подозирам, че това е причината, поради която на първите Кокали не са им разрешили да се върнат на Рафт…

— Хайде бе, момче — провикна се Куид и премести товара си от желязо в другата ръка.

Рийз го погледна, а след това и Горд. Изкушението да остане с Горд, поне с някой, който да му напомня за миналото, беше много силно… Горд отпусна главата си на гърдите, докато от устата му продължаваха да се нижат думи.

— По-добре е да вървиш — измънка той.

Ако Рийз искаше да храни поне някаква надежда, че ще се махне от това място, имаше само един избор.

Без да казва нищо, той стисна рамото на Горд. Инженерът не го погледна. Рийз стана на крака и излезе от колибата.

Домът на Куид беше относително просторен, построен около една рамка от железни стълбове. Прозорци нямаше, но някакви парчета от изтъркана до много тънко кожа пропускаха гадно кафеникава светлина.

Куид позволи на Рийз да остане; Рийз предпазливо се настани в един тъмен ъгъл с опрян в стената гръб. Но Куид почти не разговаряше с него и накрая, след като хапна някакво незнайно месо, Кокалът се хвърли на пода и удобно потъна в сън.

Рийз поседя така няколко часа с широко отворени очи; призрачното оплакване на певците на китове се носеше около него като гоблен от звуци и той потъна в себе си, сякаш за да избяга от странната обстановка наоколо. Най-накрая го обзе умора и полегна на земята. Постави глава върху сгънатата си ръка. Повърхността беше толкова топла, че нямаше нужда от одеяло и скоро се унесе в неспокоен сън.

Без да обръща каквото и да било внимание на Рийз, Куид търчеше насам-натам и изпълняваше мистериозните си задължения. Той живееше сам, но ако се съдеше по посещенията, които правеше в съседните палатки, тръгвайки с пакети желязо и връщайки се като си оправяше дрехите и обърсваше устата си, желязото му купуваше лек против самотата.

Първоначално Рийз подозираше, че Куид е нещо като лидер, но скоро му стана ясно, че тук не бе направено кой знае какво по отношение на формалната структура на планетата. Някои от Кокалите си имаха относително добре определени роли — например Куид беше принципният представител пред посетителите от мината. Но отвратителната околна среда изглеждаше напълно самоподдържаща се и нямаше кой знае каква нужда от организирана поддръжка. Явно само ловът на китове събираше общите усилия на населението под формата на някакво сътрудничество.

Рийз остана в ъгъла си в рамките може би на две смени. Но тогава жаждата му се превърна в непоносима болка и с пресипнал глас той помоли Куид за нещо за пиене.

Кокалът се засмя, но вместо да се пресегне за една сфера от своите запаси, той даде знак на Рийз и напусна колибата.

Рийз се изправи на изтръпналите си крака и го последва.

Изминаха около четвърт от обиколката на малката планета и стигнаха до едно пропукано място в повърхността от кожа. Широката може би около метър дупка беше неравномерно скъсана и напомняше неприятно на засъхнала рана. От краищата й се показваха натрошени парчета кости.

Куид клекна до дупката.

— Значи искаш нещо за пиене така ли, миньоре? — попита той с уста, която представляваше обърната надолу цепнатина от тъмнина. — Е, старият Куид ще ти покаже как можеш да си набавяш колкото си искаш храна и вода… но работата е там, че ще бъдат същите каквито всички ние ядем и пием. Или ще правиш това, или ще си умреш от глад, момченце; и Куид нито за миг няма да оплаква липсата на насмешливата ти физиономия от колибата му. Ясно ли ти е? — И той промуши краката си през дупката, след което се плъзна във вътрешността на планетата.

Обладан от страх, но и с гърло, което продължаваше да гори от жажда, Рийз се приближи до дупката и надникна вътре.

Дупката беше пълна с кости. Воня като от топло подобие на месо облъхна лицето му.

Залитна, но овладя равновесието си. Като разтърси глава, за да се освободи от парите, той седна на прокъсания край на дупката и намери опорна точка за краката си. Стъпи внимателно, без да си поема дъх и си проправи път надолу сред плетеницата от кости.