Черна дупка

Рийз остана неподвижен няколко секунди, изпълнен с нежелание да напусне последната сянка от връзката си със света, който беше на много километри от това място. Но май наистина нямаше никакъв избор; този гротесков образ беше единственото, за което можеше да се хване.

Като премести тежестта на желязото в ръцете си, той пристъпи предпазливо по топлата, неравна повърхност.

Обходиха около половината от обиколката на малкото кълбо. Минаваха покрай груби колиби, разпръснати по съвсем произволен начин по повърхността; повечето сгради бяха прости палатки от материала, с който беше покрита планетата и който сигурно едва ги опазваше само от дъжда, но други бяха по-солидни, с метални рамки за основа, както видя Рийз.

Куид се разсмя.

— Впечатлен ли си, миньоре? Издигаме се в обществото, нали? Едно време всички бяха свикнали да ни отбягват. Онези от Рафт, миньорите, всички. Прекалено горди, за да общуват с такива като Кокалите след „престъплението“, което извършваме с това, че живеем… Но сега звездите са на път да изгаснат. Нали, миньоре? И изведнъж всички се борят за оцеляване; и изведнъж започват да учат уроците, които ние сме научили преди много хиляди смени. — Той се наклони към Рийз и отново му смигна. — Всичко е търговия, нали разбираш. За малко желязо, малко лукс, ние пълним празните гърнета за храна на миньорите. Докато получават добре опаковани гърнета, не им е необходимо да разсъждават много-много върху това какво има в тях. Прав ли съм? — И той се разсмя отново, като опръска лицето на Рийз със слюнка.

Рийз се дръпна, без да може да каже нито дума.

От колибите изскочиха няколко деца, които се вторачиха в Рийз. Голите им телца бяха тантурести и мърляви. Възрастните почти не му обръщаха внимание, когато минаваше покрай тях; те седяха на плътни кръгове в колибите си и тананикаха тихи, натрапливи песни. Рийз не разбираше думите, но мелодията се повтаряше многократно и беше въздействаща.

Куид каза:

— Много съжалявам, ако ти изглеждаме антисоциални. Има един кит в небето откъм Сърцевината, нали разбираш; много скоро ще успеем да го привлечем с песните си по-близо. — Погледът на Куид стана замечтан и той облиза устни.

Докато минаваха покрай една особено потрошена колиба, кракът на Рийз пропадна под повърхността. Озова се потънал до глезена в отвратителни, вонящи отпадъци. Той отстъпи назад с вик и започна да трие краката си в една по-чиста част от повърхността.

Куид зарева от смях.

Някакъв глас от вътрешността на колибата каза на Рийз:

— Не се притеснявай. Ще свикнеш с това.

Рийз вдигна поглед, стъписан от познатия глас. Като забрави мръсотията, той пристъпи по-близо до мрачната колиба и надникна. Един мъж седеше сам вътре. Беше нисък и рус, а тялото му бе слабо и загърнато в останките от някаква туника. Лицето му беше скрито от заплетена брада…

— Горд, ти ли си?

Човекът, който навремето бе изпълнявал ролята на главен инженер на Белт, кимна тъжно.

— Здравей, Рийз. Не мога да кажа, че съм очаквал да те видя тук. Мислех, че си забягнал нелегално на Рафт.

Рийз се огледа наоколо; Куид изглеждаше готов да го чака, очевидно много развеселен. Рийз приклекна и разказа набързо историята си. Горд кимаше със съчувствие. Очите му бяха пълни с кръв и сякаш се мержелееха в тъмнината.

— Но какво правиш ти тук?

Горд сви рамене.

— Още едно избухване на леярна. Това преля чашата. Твърде много отнети човешки животи. Накрая решиха, че всичко е по моя вина и ме изпратиха на заточение… Знаеш ли, че тук има доста от нас, хората от Белт? Или поне доста бяха докарани… Времената се влошиха, откакто ти избяга. Преди няколко хиляди смени заточаването на някого тук долу би било немислимо. Ние почти не признавахме, че това място съществува; докато не започнахме да търгуваме, аз дори не бях сигурен, че проклетите Кокали са реалност. — Той протегна ръка към една сфера с някаква течност; вдигна я към устните си и потисна тръпките, докато пиеше.

Като го видя, Рийз изведнъж си даде сметка за своята собствена огромна жажда.

Горд свали сферата и избърса устни.

— Но да ти кажа честно, в известен смисъл бях доволен, когато накрая ме признаха за виновен. — Очите му се бяха зачервили. — Така ми беше дошло до гуша от всичко; смъртните случаи, миризмата на изгоряло, борбата да се изграждат стени, които не можеха да стоят прави… — Той сведе поглед. — Знаеш ли, Рийз, тези от нас, които са изпратени тук, са си заслужили онова, което ни се случва. Това е възмездие.

— Хич не ме карай да вярвам в такива глупости — промълви Рийз.

Горд се засмя; звукът беше призрачен и сух.

— По-добре е да повярваш. — Той протегна напред сферата си. — Вземи. Жаден ли си?

Рийз погледна сферата с копнеж, като си представи хладното търкулване на водата по езика му — но тогава го налегнаха разни мисли относно произхода на течността, които го изпълниха с отвращение и той избута сферата встрани с поклащане на глава.

С вперен в Рийз поглед, Горд отпи още една голяма глътка.