Читаем Богът на дребните неща полностью

В сини престилки, с бели забрадки, като редица от синьо-бели знамена.

Ачу, Жосе, Аниан, Елаян, Кутиан, Виджаян, Вауа, Джой, Сумати, Амал, Анама, Канакама, Лата, Сушила, Виджаяма, Джоликути, Моликути, Люсикути, Бийна Мол (момичета с имена на автобуси). Началният тътен на недоволство лежеше покрит от дебел пласт лоялност.

Небесносиният плимът сви при портата и тръгна по чакълираната алея, като смачкваше дребни черупки и чупеше ситните червени и жълти камъчета. Децата се изсипаха от колата.

Отвързани фонтани от коса.

Сплескани алаброси.

Смачкани жълти клоширани панталони и любима чанта през рамо. Уморени от пътуването и сънливи деца. Последваха ги възрастните с подути глезени. От дългото седене.

— Пристигнахте ли? — провикна се Мамачи и обърна извитите си тъмни очила към новите звуци: затварящи се автомобилни врати, слизане от колата. Тя свали цигулката.

— Мамачи! — спусна се Рахел към своята красива сляпа баба. — Еста повърна! Посред „Звукът на музиката“. И…

Аму леко докосна дъщеря си. По рамото. И това докосване означаваше Шшшшт… Рахел се обърна и разбра, че тя участва в пиеса. Но имаше съвсем малка роля.

Беше само част от декора. Може би цвете. Или дърво.

Лице в тълпата. Сред групата граждани.

Никой не поздрави Рахел със здравей. Дори и Синята армия в зелената горещина.

— Къде е тя? — отправи Мамачи въпрос към звуците на колата. — Къде е моята Софи Мол? Ела при мен да те видя.

Докато говореше, чакащата мелодия, която се бе отделила от цигулката и трептеше над нея като чадър на храмов слон, се раздроби и леко се разпадна на прах.

Чако в своя костюм (за който Аму бе възкликнала Какво е станало с нашия „Човек от Народа?“) и с добре стегната вратовръзка триумфално поведе Маргарет Кочама и Софи Мол нагоре по деветте червени стъпала, сякаш носеше два трофея от тенис турнир, които току-що е получил.

И отново се казаха само дребните неща. Големите се таяха вътре, неизречени.

— Здравей, Мамачи — поздрави Маргарет Кочама с кротък учителски глас (който понякога можеше да звучи и строго). — Благодаря ти, че ни приемаш тук. Много ни беше нужно да се махнем оттам.

Мамачи усети лъх на евтин парфюм, примесен с пот от пътуването. (Самата тя пазеше шишенце с „Диор“ в меката му торбичка от зелена кожа, заключено в сейфа й.)

Маргарет Кочама пое ръката на Мамачи. Пръстите й бяха меки, рубинените пръстени твърди.

— Здравей, Маргарет — отговори Мамачи (нито грубо, нито любезно), без да сваля тъмните си очила. — Добре дошла в Айеменем. Съжалявам, че не мога да те видя. Както навярно знаеш, аз съм почти сляпа. — Говореше преднамерено бавно.

— О, няма нищо — откликна Маргарет Кочама. — И без това сигурно изглеждам ужасно. — Засмя се неуверено, като не знаеше дали отговорът й е бил правилен.

— Не е вярно — каза Чако и се обърна към Мамачи с горда усмивка, която тя не можеше да види. — Хубава е както винаги.

— Със съжаление научих за… Джо — добави Мамачи. В гласа й не звучеше искрено съжаление. Не много искрено.

Последва кратко мълчание — израз на съжаление за Джо.

— Къде е моята Софи Мол? — попита Мамачи. — Ела тук, за да те види баба ти.

Софи Мол бе заведена до Мамачи. Мамачи премести тъмните слънчеви очила върху косата си. Там те заприличаха на присвити котешки очи върху мухлясалата бизонска глава. Главата рече: „Не. В никакъв случай!“ На мухлясал бизонски.

Дори след присаждането на нови лещи, Мамачи различаваше единствено светлина и сянка. Ако до вратата стоеше човек, тя виждаше, че там има някой. Но не можеше да каже кой е. Разчиташе чек, разписка или банкнота само ако ги сложи тъй близко, че да опират в клепките й. Задържаше неподвижно това, което иска да прочете и местеше окото си по него. Плъзгаше го от дума на дума.

Рахел (в нейната феерична рокля) видя как Мамачи придърпва Софи Мол до очите си, да я разгледа. Да я прочете като чек. Да я огледа като банкнота. Мамачи (с по-здравото си око) видя червенокафява коса (Нне… почти руса), видя извивката на две обсипани с лунички бузи (Ммм… почти розови), видя синьо-сиво-сини очи.

— Носът на Папачи — заяви Мамачи. — Кажи ми, ти хубаво момиче ли си? — попита тя Софи Мол.

— Да — кимна утвърдително Софи Мол.

— И високо?

— Висока за възрастта си — отвърна Софи Мол.

— Много е висока — обади се Беба Кочама. — Много по-висока от Еста.

— Тя е по-голяма — поясни Аму.

— Въпреки това… — натърти на своето Беба Кочама.

Малко встрани от къщата Велута минаваше по прекия път през каучуковите дървета. Гол до кръста. Върху едното му рамо висеше намотка от изолирана електрическа жица. Носеше тъмносиньото си мунду с черни шарки, което свободно се развяваше над коленете му. На гърба му се виждаше късметлийското листо от родовото петно във формата на дърво (листото предизвикваше мусоните да идват навреме). Есенното листо върху тъмната нощ на кожата му.

Преди да излезе измежду дърветата и да стъпи на алеята, Рахел го видя, напусна пиесата и отиде при него.

Аму я видя, че отива.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология