Богът на дребните неща

— Урумбан, глупаче… Дето живее в Кочи.

— Кой Урумбан? — В този миг видя насмешливо пламъче в очите му. — Лъжец! Ти нямаш брат близнак! Не беше Урумбан! Ти беше!

Велута се засмя. Смехът му беше чудесен и истински.

— Не съм бил аз — повтори той. — Аз бях болен на легло.

— Виждаш ли, усмихваш се! Това значи, че си бил ти възрази Рахел. — Усмивката ти значи, че си бил ти.

— Така е само на английски! — отвърна Велута. — На малайаламски моят учител винаги казваше: „Усмивката значи, че не съм бил аз.“

Мина малко време, докато Рахел прецени какво значи това. После пак започна да го гъделичка. Кис-кис-кис!

Все още засмян, Велута надникна в пиесата и потърси Софи.

— Къде е нашата Софи Мол? Я да я видим. Ти сети ли се да я доведеш, или я остави на летището?

— Не гледай там — настойчиво го спря Рахел.

Тя се качи на циментовия бордюр, който отделяше каучуковите дървета от алеята, и закри с ръце очите на Велута.

— Защо? — попита той.

— Защото аз не искам — отвърна Рахел.

— Къде е Еста Мон? — попита Велута, а в това време на гърба му, стиснал кръста му с крака, висеше един Посланик (маскиран като Пръчкоподобно Насекомо, дегизирано като фея от аерогарата) и продължаваше да закрива очите му с лепкави ръчички. — Не съм го виждал.

— А-а, ние го продадохме в Кочин — засмя се Рахел. — За една торба ориз. И за едно фенерче.

Къдричките на твърдата й рокля притискаха грапави дантелени цветя до гърба на Велута. Дантелени цветя и едно щастливо листо бяха цъфнали на един черен гръб.

Но когато Рахел потърси Еста в пиесата, видя, че там го няма.

В пиесата се появи Кочу Мария; изглеждаше още по-ниска зад високата торта.

— Тортата пристигна — съобщи тя по-силно на Мамачи.

Кочу Мария винаги говореше малко по-силно на Мамачи, защото допускаше, че слабото зрение автоматично се отразява и на другите сетива.

— Кандо, Кочу Марийе? — откликна Мамачи. — Виждаш ли нашата Софи Мол?

— Кандо, Кочама — отвърна много високо Кочу Мария. — Виждам я.

Усмихна се на Софи — много широко. На ръст беше точно колкото Софи. Въпреки всичките си усилия бе по-ниска от сирийските християни.

— Има цветовете на майка си — каза Кочу Мария.

— Ала носа на Папачи — настоя Мамачи.

— Не знам дали е така, но е много красива — изкрещя Кочу Мария. — Сундари кути. Тя е едно малко ангелче.

Малките ангелчета имаха кожа с цвета на плажен пясък и носеха широки панталони.

Малките дяволчета имаха калнокафява кожа, облечени бяха във феерични рокли за летището, а на челата им се виждаха бабунки, които можеха да се превърнат в рогца. На главите им имаше фонтани, прикрепени с Любов-в-Токио. Имаха навик да четат отзад-напред.

Ако се вгледате по-внимателно, можете да забележите Сатаната.

Кочу Мария пое двете ръце на Софи, обърна ги с дланите нагоре, вдигна ги до лицето си и вдъхна дълбоко.

— Какво прави тя? — искаше да знае Софи, чиито нежни лондонски ръце бяха стиснати от мазолести айеменемски длани. — Коя е тази жена и защо мирише ръцете ми?

— Тя е готвачката — обясни Чако. — По този начин те целува.

— Целува ли ме? — Софи Мол не беше убедена, но се заинтересува.

— Прекрасно! — възкликна Маргарет Кочама. Това е нещо като подушване. Мъжете и жените също ли си правят така?

Нямаше намерение да прозвучи точно в този смисъл, затова се изчерви. Във вселената се образува дупка във формата на засрамена учителка.

— О, постоянно! — каза Аму, а думите й прозвучаха малко по-високо, не само като саркастично пошушване, както бе възнамерявала. — По този начин си правим бебетата.

Чако не я плесна.

Затова и тя не му го върна.

Въздухът на очакването се нажежи.

— Мисля, че дължиш извинение на жена ми, Аму — обади се Чако с покровителствен и собственически глас (като се надяваше, че Маргарет Кочама няма да го поправи: „Бивша жена, Чако“ и да помаха розата пред лицето му).

— О, не! — извика Маргарет Кочама. — Грешката беше моя. Съвсем нямах намерение да прозвучи така… исках просто да кажа… че е прекрасно да си представиш, че…

— Въпросът ти беше напълно оправдан — прекъсна я Чако. — Затова мисля, че Аму трябва да ти се извини.

— Трябва ли да се държим като някакво току-що открито проклето, забравено от Бога племе? — попита Аму.

— О, Боже! — въздъхна Маргарет Кочама.

В гневната тишина, която настъпи в пиесата (Синята армия все още наблюдаваше в зелената горещина), Аму отиде до плимъта, извади куфара си, трясна вратата и се отправи към своята стая; раменете й лъщяха. Всички останаха учудени откъде се е научила на такава наглост.

И то наистина си бе за учудване.

Защото Аму не беше получила такова образование, нито беше чела такива книги, нито бе срещала подобни хора, които да й повлияят да мисли по друг начин.

Тя просто беше животно от такава порода.

Още в ранно детство беше започнала да се отнася с пренебрежение към приказките за Татко Мечок и Мама Меца, които я караха да чете. В нейната версия Татко Мечок биеше Мама Меца с бронзови вази. Мама Меца понасяше побоищата с безмълвно примирение.