Този следобед Аму сънува, че се носи нагоре, че весел еднорък мъж я притиска до себе си в светлината на газена лампа. Той нямаше друга ръка, с която да прогонва сенките по пода около него. Сенки, които само той виждаше. Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад. Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста. Той не можеше да прави две неща едновременно. Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства. Ако я докоснеше, не можеше да говори с нея, ако я обичаше, не можеше да си тръгне, ако приказваше, не можеше да чува, ако се биеше, не можеше да победи. Кой беше той, едноръкият мъж? Кой би могъл да бъде? Богът на Загубите? Богът на Дребните Неща? Богът на Настръхналата кожа и на Внезапните Усмивки? На Киселометалическите Миризми — като миризмата на стоманените перила в автобусите, и като мириса от ръцете на автобусния кондуктор, който се е държал за тях? Арундати Рой е първият живеещ в Индия автор, отличен с наградата "Букър" (1997) за романа си "Богът на дребните неща", смятан за едно от най-силните заглавия в историята на престижната награда. Книгата е преведена на повече от трийсет езика и е световен бестселър. Рой е родена през 1961 г. в Шилонг, но прекарва детството си в Керала. На 16 години заминава за Делхи, където завършва архитектура и започва да пише сценарии за киното и телевизията. "Богът на дребните неща" е единственият й роман засега. След неговия успех Рой концентрира писателските си усилия върху болезнени политически и социални въпроси като безогледната индустриализация и ядрената политика на Индия, външната политика на САЩ, войната срещу тероризма и глобализацията. През 2002 Арундати Рой получава наградата на фондацията "Ланан" за културна свобода, а през 2004 наградата за мир "Сидни" за социалната си активност и подкрепа на ненасилието. През 2005 участва в Световния трибунал за Ирак, а през 2006 е отличена с наградата на Индийската литературна академия "Сахитя", но отказва да я приеме в знак на протест срещу политиката на индийското правителство. Леда Милева, известната писателка и общественичка, заемала ръководни постове в някои наши културни институции, прави първите си стихотворни преводи още като ученичка в Американския колеж. От тогава до днес е превела редица романи и е претворила на български произведения на десетки световни поети. Съставител е — заедно със съпруга си Николай Попов — на антологии на съвременната американска, английска и африканска поезия, в които са включени много нейни поетични преводи от английски и френски език.
Культурология / Современная русская и зарубежная проза18+Арундати Рой
Богът на дребните неща
На Мери Рой, която ме отгледа. Която ме научи да казвам „извинявай“ преди да я прекъсна пред други хора. Която ме обичаше достатъчно, за да ми позволи да замина.
На Л.К.С. — за това, че оцеляхме.
Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга.
1
Консерви и туршии „Парадайз“
Май е горещ и унил месец в Айеменем. Дните са дълги и влажни. Реката се свива, а черните врани пируват с плодовете на неподвижните, прашнозелени мангови дървета. Червените банани узряват. Наедрелите плодове чако се разпукват. Разгулни мухи месарки жужат сред ароматния въздух. После се блъскат зашеметени в чистите стъкла на прозорците и умират, сплескват се, заслепени от слънцето.
Нощите са ясни, но напоени с леност и с някакво мрачно очакване.
Ала още в началото на юни се втурва югозападният мусон и започват трите месеца на вятър и вода с кратки промеждутъци от силно, ярко слънце, когато възрадваните деца бързат да се наиграят. Полята стават безсрамно зелени. Границите се заличават, тъй като живите плетове от тапиока избуяват и разцъфтяват. Тухлените стени позеленяват от мъх. Увивните пиперови храсти плъзват като змии по електрическите стълбове. Диви лозници се проточват от червеникавите речни брегове и задръстват наводнените пътища. През пазарищата се движат лодки, а из локвите в уличните дупки плуват малки рибки.
Валеше, когато Рахел се върна в Айеменем. Полегати сребърни въжета шибаха рохката земя и я разораваха като оръдеен огън. Старата къща на хълма носеше стръмния си, островърх покрив, смъкнат над ушите като широкопола шапка. Набраздените с мъх стени бяха омекнали и леко издути от влагата, която се просмукваше от земята. Подивялата, занемарена градина беше пълна с шепота и суетнята на дребни живи същества.
В храсталака една змия се точеше край лъскав камък. Жълти жаби кръстосваха мътното езерце с надежда да си намерят самец. Измокрена мангуста се стрелна през посипаната с листа входна алея.
Самата къща изглеждаше празна. Вратите и прозорците бяха заключени. Предната веранда беше гола. Без маса и столове. Но небесносиният автомобил „Плимът“ с хромови перки отзад все още бе паркиран отвън, а вътре все още беше жива Беба Кочама.
Тя се падаше леля-баба на Рахел, беше по-младата сестра на баба й. Истинското й име беше Навоми, Навоми Айп, но всички й казваха Беба. Когато станала достатъчно възрастна, за да бъде леля, започнали да я наричат Беба Кочама. Рахел обаче не идваше да види нея. Нито племенницата, нито лелята-баба хранеха някакви илюзии по този въпрос. Рахел идваше да види брат си Еста. Бяха двуяйчни близнаци. Лекарите ги наричаха „дизиготски близнаци“. Родени от отделни, но едновременно оплодени яйца. Еста — Естапен — беше с осемнайсет минути по-голям.
Еста и Рахел никога не бяха си приличали много, дори като деца — тънкоръки, плоскогърди, измъчвани от глисти и прехласнати по Елвис Пресли, и тогава за тях не задаваха обичайния въпрос кой кой е нито превзето усмихнатите роднини, нито сирийските православни владици, които често посещаваха Айеменем за дарения.
Объркването се криеше много по-дълбоко, на потайно място.
В онези ранни смътни години, за които едва си спомняха, когато животът беше пълен с множество начала, но липсваха краища, когато всичко им се струваше завинаги, Естапен и Рахел заедно се възприемаха като мен, а поотделно, насаме, като Ние или Нас. Сякаш бяха някаква странна порода сиамски близнаци, разделени физически, но с обща самоличност.
Сега, след толкова години, Рахел още пази спомена как една нощ се бе събудила от собствения си смях, породен от някакъв смешен сън на Еста.
Помни и други неща, които не би трябвало да помни.
Спомня си например (макар да не е била там) какво направи на Еста продавачът на оранжада и лимонада в кино „Абилаш“. Спомня си вкуса на сандвичите с домати — сандвичите на
И това са само дребните неща.
Така или иначе сега тя мисли за Еста и Рахел като за Тях, защото поотделно двамата вече не са каквито бяха или изобщо са предполагали, че ще станат.
Изобщо.
Сега двата им живота имат размер и форма. Еста си има неговия, а Рахел — своя.
Межди, очертания, граници, брегове и предели са се появили като митични същества на двата им отделни хоризонта. Дребни същества с дълги сенки, които патрулират в Мъгливия край. Нежни полумесеци са се очертали под очите им и сега са на възрастта на Аму, когато тя умря. На трийсет и една години.
Не са стари.
Не са и млади.
Те са на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.