Беше средата на сутринта и пак се готвеше да вали. Зеленината — в последните мигове на странната сияйна преддъждовна светлина — беше яростнозелена.
В далечината изкукурига петел и гласът му се раздвои. Както подметка се отделя от стара обувка.
Рахел стоеше с оръфаните „Тетрадки за ума“. Стоеше на предната веранда на една стара къща, под бизонската глава с очи-копчета, където преди години, в деня, в който пристигна Софи Мол, беше изпълнена пиесата
В живота нещата могат да се променят в един ден.
8
Добре дошла у дома, наша Софи Мол
Величествен стар дом беше айеменемската къща, но изглеждаше някак високомерна. Сякаш нямаше почти нищо общо с хората, които живеят в нея. Като старец със сълзящи очи, който наблюдава как децата играят, и вижда само мимолетност в тяхното кресливо въодушевление и всеотдайно посвещаване на живота.
Стръмният, керемиден покрив беше обрасъл с мъх и потъмнял от дъжд и старост. Триъгълните дървени рамки монтирани във фронтона, бяха гравирани виртуозно, а светлината, която влизаше полегато през тях, падаше на пода в причудливи форми, пълни с тайни. Вълци. Цветя. Игуани. Формите се променяха с движението на слънцето по небето. И по здрач изведнъж изчезваха.
Вратите имаха не по два, а по четири срязани през средата капака от тиково дърво, така че в старо време жените са могли да държат долната им част затворена, да се опрат с лакти на нея и да се пазарят с уличните продавачи, без да се показват от кръста надолу. Технически те са могли да купуват килими или гривни с покрити гърди и с голи задници. Технически.
Девет стръмни стъпала водеха от алеята до предната веранда. Височината й придаваше достойнството на сцена и всичко, което се случваше там, се озаряваше от аурата и значимостта на представление. Верандата се издигаше над орнаменталната градина на Беба Кочама и чакълираната алея, която се виеше около нея и се спускаше към подножието на малкия хълм, на чийто връх беше построена къщата.
Верандата беше дълбока и хладна дори до пладне, когато слънцето печеше най-ожесточено.
При направата й в сместа за червения циментов под сложили белтъците на почти деветстотин яйца. Подът блестеше.
Под препарираната бизонска глава с очи-копчета, с портретите на свекъра и свекърва й от двете страни на главата, Мамачи седеше в нисък плетен стол пред плетена маса, върху която поставяха зелена стъклена ваза с един-единствен стрък лилава орхидея.
Следобедът беше тих и горещ. Въздухът беше в очакване.
Мамачи бе закрепила лъскава цигулка под брадичката си. Матовите стъкла на слънчевите й очила от петдесетте години бяха черни и извити нагоре, а в ъглите на рамката имаше украса от изкуствени скъпоценни камъни. Сарито й беше колосано и парфюмирано. Кремавобяло и златно. Диамантени обици блестяха под ушите й като миниатюрни полилеи. Рубиновите пръстени й бяха хлабави. Бледата й тънка кожа беше набръчкана като каймак над изстиващо мляко и напръскана с дребни червени бенки. Беше красива. Стара, необикновена и царствена.
Сляпа Майка-Вдовица с цигулка.
На по-млади години, с предвидливост и старание Мамачи започнала да събира всичките си падащи косми в малка бродирана чантичка, която държала на тоалетката. Когато се събрала достатъчно коса, тя я увила на кок, покрит с мрежичка, и го заключила в чекмеджето с бижутата. Преди няколко години, когато косата й посребря и оредя, за да й придаде повече плътност, тя започна да прикрепва с фуркети този гарвановочерен кок върху малката си, бяла глава.
Според нея това бе напълно приемливо, тъй като всичката коса си беше нейна. Вечер, когато сваляше кока си, Мамачи позволяваше на внуците си да сплитат останалата й коса на стегната, намазана с масло, сива миша опашка, прихваната с ластик в края. Единият сплиташе косата, а другият броеше безбройните й бенки. Редуваха се.
На темето, грижливо покрити с рядката й коса, се издигаха ръбове с формата на полумесец. Белези от стари побои през съпружеския й живот. Белези от бронзова ваза.
Свиреше бавната част на Сюита номер едно от Хендел — „Музика на водата“. Зад извитите й слънчеви очила безполезните й очи бяха затворени, но тя виждаше как музиката се отделя от цигулката и се издига в следобедния въздух като дим.
Вътрешността на главата й беше като стая със спуснати тъмни завеси в ясен ден.
Докато свиреше, умът й се върна назад през годините към деня, в който беше произвела първата професионална партида консерви. Колко красиво изглеждаха! Беше си наредила херметически затворените буркани на масичка до леглото, та да може да ги докосне, щом се събуди сутринта. Беше си легнала рано онази вечер, но се събуди малко след полунощ. Протегна ръка към тях, ала нетърпеливите й пръсти се омазниха с олио. Навсякъде имаше олио. В кръг около термоса. Под Библията. По цялата й нощна масичка. Консервираното манго беше поело мазнината и се бе издуло, а от това бурканите бяха протекли.