Богът на дребните неща

Като стана малко по-голяма, Аму взе да забелязва как баща й плете своята отвратителна паяжина. Беше чаровен и учтив с посетителите, ако пък бяха бели, държанието му ставаше почти сервилно. Пред обществото правеше парични дарения на сиропиталища и клиники за прокажени, за да изглежда изтънчен, щедър и морално чист човек. Но останеше ли насаме със съпругата и децата си, превръщаше се в чудовищен, подозрителен тиранин, със злобна и коварна душа. Биеше ги и ги унижаваше, а после ги принуждаваше да страдат от завистта на приятели и роднини, че имат такъв прекрасен съпруг и баща.

Аму беше прекарвала студени зимни нощи в Делхи, скрита в храстите около дома им (за да не я видят хората от добрите семейства), защото Папачи се е върнал от работа в лошо настроение, бил е нея и Мамачи и ги е изгонил от къщи.

В една такава нощ Аму, тогава деветгодишна, се криеше заедно с майка си в храстите и наблюдаваше стройния силует на Папачи, който се движеше от стая в стая. Но очевидно не беше достатъчно задоволен от това, че е набил жена си и дъщеря си (по онова време Чако се учеше и не беше вкъщи), та започна да дърпа и събаря пердетата, да рита мебелите, счупи една настолна лампа. Един час след като изгаснаха светлините, въпреки страха и молбите на Мамачи, малката Аму се промъкна в къщата през вентилационната шахта, за да спаси новите си гумени ботуши, които обичаше повече от всичко на света. Сложи ги в една книжна торба и се прокрадна отново в дневната, когато лампите внезапно светнаха.

Папачи през цялото време седял в махагоновия си стол-люлка и тихо се люлеел в тъмнината. Хвана дъщеря си без да каже дума. Наложи я с камшика си за езда с дръжка от слонова кост (същия, който лежеше в скута му на снимката от фотографското студио). Аму не плака. Когато сметна, че я е бил достатъчно, накара я да му донесе големите назъбени ножици на Мамачи от долапа й с шевните принадлежности. Пред погледа на Аму Имперският Ентомолог наряза новите й гумени ботуши с майчината й ножица. Ивици черна гума падаха на пода. Ножиците щракаха. Аму не обърна внимание на източеното, изплашено лице на майка й, което се показа зад прозореца. Нужни бяха десет минути, да се нарежат докрай любимите й гумени ботуши. Когато и последната ивица от гума се свлече на пода, баща й я погледна със студени, безизразни очи и започна да се люлее, да се люлее, да се люлее. Заобиколен с море от извити гумени змии.

Като поотрасна, Аму свикна да живее с тази студена, предумишлена жестокост. У нея се разви силно чувство за несправедливост и онова дръзко упорство, което се появява у малкия човек, малтретиран цял живот от някой голям човек. Тя не правеше абсолютно нищо, за да избегне кавгите и конфронтациите. Напротив, би могло да се каже, че сама ги предизвикваше и че може би дори й правеха известно удоволствие.

— Тя излезе ли? — попита Мамачи сред общото мълчание.

— Излезе — високо й отговори Кочу Мария.

— В Индия разрешено ли е да се казва за нещо, че е проклето? — попита Софи Мол.

— Кой е казал думата „проклето“? — учуди се Чако.

— Тя — поясни Софи Мол. — Леля Аму. Тя каза: „Някакво проклето забравено от Бога племе.“

— Срежете тортата и дайте на всекиго по едно парче — предложи Мамачи.

— Защото в Англия това не е прието — обърна се Софи Мол към Чако.

— Кое не е прието? — попита Чако.

— Да се изразяваме така — отвърна Софи Мол. Мамачи погледна към слънчевия следобед навън с невиждащи очи.

— Всички ли са тук?

— Уър, Кочама — отговори й Синята армия в зелената горещина. — Всички сме тук.

Вън от пиесата, Рахел погледна Велута.

— Ние не сме тук, нали. Ние дори не играем.

— Точно така — съгласи се Велута. — Ние дори не играем. — Аз обаче искам да знам къде е нашият Естапапичачен Кутапен Питър Мон?

И това се превърна в един весел, задъхан танц между каучуковите дървета, нещо като ринги-ринги-рае.

О, Естапапичачен Кутапен Питър Мон,
кажи къде си ти, къде си ти кажи!

А от ринги-ринги-рае се превърна в друга песничка и в друг танц.

Тук го търсим, там го търсим никъде го няма.
Свободен ли си или в плен, кажи къде си Еста Пен?

Кочу Мария отряза едно примерно парче торта, за да бъде одобрено по големина от Мамачи.

— На всекиго по едно парче — потвърди Мамачи и леко опипа парчето с пръсти, украсени с рубинени пръстени, да се увери, че е достатъчно малко.

Кочу Мария наряза цялата торта усърдно, на разплескани парчета, като дишаше през уста запъхтяно, сякаш режеше печено агне. Нареди парчетата на голяма сребърна табла. Мамачи изсвири на цигулката си една мелодия за Добре дошла у дома, наша Софи Мол. Сладникава, шоколадова мелодия. Лепкавосладка и разтапяща се. Шоколадови вълни върху шоколадов бряг.

Посред мелодията Чако издигна глас над шоколадовите звуци.

— Мамо! — каза той (с гласа си за Четене на Висок Глас).

— Мамо! Това е достатъчно! Достатъчно посвири!

Мамачи спря да свири и погледна към Чако с лък в ръка.