Богът на дребните неща

Извън сцената тя проследи как двамата изпълняват сложния ритуал на официалния поздрав. Велута направи реверанс, както го бяха учили, а мундуто му се разпери като полата на английската млекарка в „Закуската на краля“. Рахел се поклони (и каза „поклони се“). После скачиха кутретата си и се здрависаха сериозно, като банкери на конференция.

В шарената сянка на тъмнозелените дървета Аму наблюдаваше как Велута вдига дъщеря й без никакво усилие, сякаш беше гумена кукла, надута с въздух. Когато той я подхвърляше, за да падне пак в ръцете му, Аму забелязваше върху лицето на Рахел върховното удоволствие на политнало във въздуха младо създание.

Виждаше коремните мускули на Велута да се изпъват и се надигат под кожата му като квадратчетата на шоколад. Чудеше се как неусетно тялото му се бе променило — от плоско момчешко тяло в тяло на мъж. Твърдо и с ясни очертания. Тяло на плувец. Тяло на плувец дърводелец. Излъскано с восъчна паста.

Имаше високи скули и внезапна бяла усмивка.

Усмивката му напомняше на Аму за Велута като малко момче. Как помагаше на Велия Паапен да брои кокосовите орехи. Как й поднасяше на отворената си длан малки подаръци, които бе направил за нея, та да може тя да ги вземе, без да го докосва. Лодчици, кутийки, малки вятърни мелници. Казваше й Амукути. Малка Аму. Макар да не беше по-малка от него. Гледаше го сега и си мислеше, че мъжът, в който се бе превърнал, твърде малко прилича на някогашното момче. Единственият багаж, който мъжът беше пренесъл от юношеството си, беше усмивката му.

На Аму изведнъж й се прииска Рахел да е видяла именно него на демонстрацията. Надяваше се той да е издигнал знамето и гневно свития юмрук. Надяваше се, че под грижливото прикритие на своята веселост той таи жив и пулсиращ гняв срещу самодоволния и добре подреден свят, от който тя така негодуваше.

Надяваше се да е бил той.

Изненадана беше от физическата лекота, с която дъщеря й общува с него. Изненадана, че детето й сякаш имаше и някакъв скрит свят, от който тя беше напълно изключена. Осезаем свят на усмивки и смях, в който тя, нейната майка, нямаше място. Аму смътно осъзна, че мислите й са леко обагрени с червеникавия оттенък на завистта. Не си позволяваше да прецени на кого завижда. На мъжа или на собственото си дете. Или просто на техния свят на скачени кутрета и неочаквани усмивки.

Мъжът в сянката на каучуковите дървета, по чието тяло танцуваха слънчеви петна, както държеше в ръце нейната дъщеря, вдигна очи и срещна погледа на Аму. Векове се изнизаха в краткотраен миг. Историята беше стъпила накриво, беше изненадана неподготвена. Съблечена като стара змийска кожа. Отпечатъците й, белезите й, раните й от някогашни войни, върнатите назад дни — всичко изчезна. На тяхно място остана една аура, едно ярко проблясване, което се виждаше така ясно, както водата в речното корито и слънцето на небосклона. Което се чувстваше така ясно, както топлината в горещ ден или дръпването на опънатата корда от лапнала стръвта риба. Нещо тъй очевидно, че никой не го забелязва.

В този краткотраен миг Велута вдигна очи и видя неща, които не бе виждал преди. Които досега са били извън полезрението му, скрити от наочниците на историята.

Прости неща.

Той видя например, че майката на Рахел е жена.

Че като се усмихне, има дълбоки трапчинки, които остават и след като усмивката е угаснала в очите й. Видя, че мургавите й ръце са закръглени, здрави, съвършени. Че раменете й лъщят, но очите й са някъде другаде. Видя, че когато й дава подаръци, вече няма защо да ги поднася на разтворена длан, за да не го докосне. Неговите лодчици и кутийки. Неговите малки вятърни мелници. Видя също, че навярно той не е единственият, който може да дава подаръци. Че и тя имаше подаръци, които може да му даде.

Това прозрение го прониза внезапно, като острие на нож. Едновременно студено и горещо. Появи се само за миг.

Аму видя че той е видял. И отмести поглед. Той също. Демоните на историята се върнаха, за да ги приберат. Да ги завият отново в нейната стара оръфана кожа и да ги завлекат до местата, където в действителност живеят. Където законите на любовта определят кой трябва да бъде обичан. И как. И колко.

Аму се върна на верандата и влезе отново в пиесата. Разтреперана.

Велута сведе поглед към Посланик Пръчкоподобно Насекомо в ръцете му. Свали я на земята. Той също трепереше.

— Я виж каква си днес! — засмя се, като огледа смешната натруфена рокля на Рахел. — Колко си красива! Да не би да се жениш?

Рахел се нахвърли върху подмишниците му и започна да го гъделичка безмилостно. Кис-кис-кис, кис-кис-кис!

— Аз те видях вчера — съобщи му тя.

— Къде? — Велута направи гласа си писклив и изненадан.

— Лъжец — отвърна му Рахел. — Лъжец и преструван. Аз наистина те видях. Ти беше комунист, носеше риза и знаме. И се направи, че не ме виждаш.

— Айо каштам — възкликна Велута. — Какво говориш! Бих ли направил такова нещо? Ти ми кажи — би ли направил Велута такова нещо? Трябва да е бил отдавна-загубеният брат близнак.

— Кой отдавна-загубен брат близнак?