Читаем Богът на дребните неща полностью

Страхът на Беба Кочама лежеше свит върху пода на колата като овлажнена и лепкава пура. И това беше само началото. Този страх щеше да расте с годините и да я изгаря. Да я кара да заключва врати и прозорци. От него косата й щеше да оредее и устата й да увисне. Нейният страх също беше вековен. Страхът да не остане безимотна.

Мъчеше се да брои зелените зърна на броеницата си, но не успяваше да се съсредоточи. Разтворена длан удари прозореца на колата.

Свит юмрук блъсна нагорещения небесносин капак на мотора. Той се отвори. Плимътът заприлича на ъгловато синьо животно в зоологическа градина, зяпнало да бъде нахранено.

С кифла.

С банан.

Втори свит юмрук се стовари върху капака и го затвори. Чако свали прозореца си и подвикна на човека, който го беше направил:

— Благодаря, кето! Валерей благодарности!

— Не се подмазвай толкова, другарю — сряза го Аму. — То стана случайно. Човекът всъщност не искаше да ни помогне. Откъде да знае, че в тази стара кола бие истинско марксистко сърце?

— Аму — отвърна Чако спокойно и умишлено небрежно, — не е ли възможно да овладееш своя безполезен цинизъм, за да не оцветява всичко наоколо?

Колата се изпълни от настъпилото мълчание, като напоена гъба. Думата „безполезен“ се врязва като нож в нещо меко. Слънцето блесна с въздишка, от която те побиват тръпки. Това беше лошото на роднините. Като неприятни лекари те знаят точно къде боли.

В този момент Рахел видя Велута. Синът на Велия Паапен, Велута. Нейният най-добър приятел Велута. Велута маршируваше с червено знаме. В бяла риза и мунду, с гневни вени, изпъкнали на шията. Обикновено не носеше риза.

Рахел светкавично свали прозореца.

— Велута! Велута! — викна тя.

Той замръзна за миг и се ослуша, със знамето в ръце. Чуваше познат глас при съвсем необичайни обстоятелства. Рахел, изправена върху седалката на колата, се беше подала от прозореца на плимъта като отчекнат рог на тревопасно животно с форма на кола. С фонтан от коса, прихванат с шнола Любов-в-Токио, с червени пластмасови стъкла на очила за слънце в жълта рамка.

— Велута! Ивидей! Велута! — И тя имаше изпъкнали вени на шията!

Вътре в колата Аму се извъртя рязко, очите й бяха гневни. Плесна Рахел по прасците, единствената част от тялото й останала в колата, която можеше да бъде плесната. Прасци и кафяви стъпала в сандали Бата.

— Дръж се прилично! — извика Аму.

Беба Кочама дръпна Рахел и тя изненадано се приземи върху седалката. Смяташе, че е недоразумение.

— Видях Велута! — обясни с усмивка. — И той държеше знаме.

Знамето й се виждаше най-внушителния атрибут. Подходящ за един приятел.

— Ти си глупаво момиченце! — отвърна й Аму.

Внезапният й свиреп гняв прикова Рахел към седалката.

Беше озадачена. Защо се разгневи така Аму? За какво?

— Наистина беше той! — настоя Рахел.

— Млъкни! — извика Аму.

Рахел видя, че по челото и над горната устна на Аму се появиха капки пот и че очите й са станали корави като мраморни топчета. Като очите на Папачи на снимката от Виенското студио. (Пеперудката на Папачи шептеше и във вените на децата му.)

Беба Кочама вдигна нагоре прозореца на Рахел.

Години по-късно, през една хладна есенна сутрин в северната част на щата Ню Йорк, в неделен влак от гара Гранд Сентрал до Кроутън Хармън, Рахел внезапно си го спомни. Изражението на Аму. Като непозната част на пъзъл. Като въпросителен знак, който се носи по страниците на книга и не спира в края на нито едно изречение.

Коравият, мраморен израз в очите на Аму. Блясъкът на пот над горната й устна. И студенината на онова внезапно, болезнено мълчание.

Какво бе означавало всичко това?

Неделният влак беше почти празен. Срещу Рахел седеше жена с набръчкани бузи и с мустаци, кашляше и увиваше храчките си в парченца от вестник, които откъсваше от купчината вестници в скута й. Нареждаше малките пакетчета в прави редици на празната седалка пред нея, сякаш подреждаше сергия за храчки. Докато правеше това, си мърмореше нещо с приятен и успокояващ глас.

Споменът се въплъти в образа на тази жена във влака. Безумна в начина, по който преравяше тъмни неща, събрани в килера, и изваждаше най-неочакваните — един бегъл поглед, едно чувство. Мириса на дим. Чистачка за прозорец на кола. Мраморните очи на една майка. И напълно разумна в начина, по който оставяше забулени огромни тъмни пространства. Неприпомнени.

Лудостта на спътницата й успокояваше Рахел. Приближаваше я до умопомрачената утроба на Ню Йорк. И я отдалечаваше от другото, по-ужасно нещо, което я преследваше. Един кисело-металически мирис, като на стоманените автобусни перила, и като мириса от ръцете на кондуктора, който се е държал за тях. Млад човек с уста на старец.

Оттатък влака блещукаше река Хъдсън и дърветата бяха обагрени в червено-кафявите цветове на есента. Беше съвсем малко студено.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология