Богът на дребните неща

— Във въздуха има само едно зърно студ — подхвърли Лари Макаслин на Рахел и леко сложи длан на гръдта й, където едно хладно зърно под памучната й тениска сякаш намекна за протест. Чудеше се защо тя не се усмихна.

А Рахел се чудеше защо когато си спомня за дома, винаги вижда всичко в тъмните цветове на лодки с омазнено дърво и на празни месингови лампи, в които са мъждукали огнени езици.

Наистина беше Велута.

В това Рахел бе сигурна. Беше го видяла. И той я беше видял. Тя би го познала където и да е, по всяко време. Ако не носеше риза, щеше да го познае и отзад. Познаваше гърба му. Беше я носил на гърба си. Безброй пъти. Имаше светлокафяво родилно петно във форма на заострено сухо листо. Той казваше, че това листо носело щастие и водело мусоните навреме. Кафяво листо върху черен гръб. Есенно листо през нощта.

Щастливо листо, което нямаше достатъчно щастие.

Велута не би трябвало да бъде дърводелец. Нарекли го Велута — което на малайаламски означава бяло, — защото бил много черен. Баща му, Велия Паапен, беше по каста параван. Той правеше нарези в палмови дървета и събираше в кокосови черупки сладкия им сок. Едното му око беше стъклено. Веднъж, когато изчуквал гранитов блок остра каменна отломка отхвръкнала в лявото му око и го срязала на две.

Като момче Велута идвал с Велия Паапен до задния вход на къщата в Айеменем, за да предадат кокосови орехи, които са набрали от дърветата в имението. Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал. Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.

Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани, пелаи и пулаи (между които и дядото на Велута Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни. Но не минало време и те осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. Или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.

Мамачи, по време на една ваканция вън от Делхи и от Имперската ентомология, първа забелязала необикновената сръчност на малкия Велута. Тогава Велута бил единайсетгодишен, с около три години по-млад от Аму. Бил като малък магьосник. Можел да прави сложни играчки — вятърни мелнички, хлопки, миниатюрни кутийки за бижута от изсушени тръстикови стебла; изрязвал чудесни лодки от стеблата на тапиока и фигурки върху ядки от кашу. Носел тези неща на Аму, като й ги подавал на отворената си длан (както бил научен), за да не го докосва тя, докато ги взема. Макар че бил по-малък от нея, наричал я Амукути — Малка Аму. Мамачи убедила Велия Паапен да го изпрати в Училището за деца на парии, открито от свекъра й Пуниан Кунджу.

Велута бил четиринайсетгодишен, когато пристигнал Йохан Клайн, дърводелец от дърводелската гилдия в Бавария, и останал три години в Котаям в Християнското мисионерско общество, където открил учебна работилница за дърводелци. Всеки следобед подир училище Велута вземал автобус за Котаям и работел до тъмно с Клайн. На шестнайсет години Велута бил завършил гимназия и бил добре подготвен дърводелец. Имал собствени дърводелски сечива и чисто германско чувство за дизайн. Изработил на Мамачи маса за хранене в стил Баухаус с дванайсет стола от палисандрово дърво и традиционен баварски шезлонг от по-леко дърво. За ежегодните пиеси на Беба Кочама по случай Рождество Христово направил ангелски крила, опънати на тел, които прилягали на детските гърбове като ранички, изрязал картонени облаци, иззад които да се появява архангел Гавраил, и сгъваема ясла, в която да се роди Христос. Когато по необяснима причина градинският мраморен Купидон на Беба Кочама престанал да изпуска сребърна водна струя, Велута отпушил пикочния му мехур.