Богът на дребните неща

Освен от дърводелство Велута разбирал и от машини. Мамачи (с непроницаемата логика на по-висшата класа) често казвала, че ако Велута не бил роден параван, би могъл да стане инженер. Той поправял радиоапарати, часовници, водни помпи. Грижел се за водопроводната инсталация и за всички електрически приспособления в къщата.

Когато Мамачи решила да затвори задната веранда, Велута начертал плана и направил пълзящата сгъваема врата, която по-късно събудила голям гняв в Айеменем.

Велута разбирал от машините във фабриката повече от който и да е друг.

Когато Чако напуснал службата си в Мадрас и се върнал в Айеменем с машина за затваряне на буркани, Велута я сглобил и я пуснал в действие. Велута поддържаше новата машина за консерви и автоматичната резачка за ананас. Велута смазваше водната помпа и малкия дизелов генератор. Той беше построил лесни за почистване, покрити с алуминий повърхности за рязане на плодове и зеленчуци, а после и ниски пещи за тяхното варене.

Бащата на Велута — Велия Паапен, обаче беше параван от Стария свят. Помнеше дните, когато е трябвало да се пълзи заднешком, а благодарността му към Мамачи и семейството й за всичко, което са направили за него, беше широка и дълбока като придошла река. Когато станала злополуката с мраморната отломка, Мамачи организирала и платила да му направят стъклено око. Още не бил отработил дълга си и макар да знаел, че това не се и очаква от него, нито пък би могъл някога да го изплати, все пак чувствал, че окото не си е негово. Благодарността правела усмивката му по-широка и навеждала гърба му.

Велия Паапен се страхувал за по-младия си син. Не можел да каже какво точно го плаши. Нищо, което е казал. Или направил. Тревожело го не какво казва, а начинът, по който го казва. Не какво прави, а как го прави.

Може би го тревожела липсата на колебливост у по-малкия. Неоправданата му самоувереност. Начинът, по който върви. По който държи главата си. Тихият начин, по който прави предложения, без да го питат. Или кроткият начин, по който не обръща внимание на предложенията, без да изглежда, че се бунтува.

Тези качества са напълно приемливи, дори желателни у благородните, но Велия Паапен смятал, че у един параван те биха могли (или дори би трябвало) да се приемат като безочие.

Велия Паапен се опитвал да предупреди Велута. Но тъй като не можел да посочи точно какво го тревожи, Велута разбрал погрешно неясното безпокойство на баща си. Мислел, че му се зловиди краткото обучение и вродената му сръчност. Добрите намерения на Велия Паапен бързо се изродили в натякване и заяждане, между бащата и сина се създало напрежение. За изумление на майка си Велута вече избягвал да се прибира вкъщи. Работел до късно. Ловял риба в реката и си я готвел на открит огън. Спял навън, по бреговете на реката.

Един ден той изчезнал. Четири години никой не знаел къде е. Говорело се, че работи на някакъв строеж на Отдела за социални грижи в Тривандръм. По-късно се появил неизбежният слух, че е станал наксалит. Че е бил в затвора. Някой казал, че го е видял в Куилон.

Нямало как да го намерят, когато майка му, Чела, умряла от туберкулоза. След това Кутапен, по-големият му брат, паднал от косово дърво и си увредил гръбнака. Парализирал се и вече не можел да работи. Велута чул за злополуката цяла година по-късно.

Върнал се в Айеменем едва преди пет месеца. Никога не споделил къде е бил или какво е правил.

Мамачи отново назначила Велута за дърводелец във фабриката и му възложила да отговаря за общата поддръжка. Това причинило голямо недоволство сред другите, докосваемите работници, защото според тях не било допустимо параваните да бъдат дърводелци. А още по-малко един блуден параван да бъде назначен отново.

За да успокои останалите и тъй като знаела, че никой друг няма да го вземе за дърводелец, Мамачи плащала на Велута по-малко, отколкото се полагало на докосваем дърводелец, но повече, отколкото на параван. Мамачи не го викала в къщата (освен за да поправи или да инсталира нещо). Смятала, че трябва да е благодарен, задето изобщо го допуска в района на фабриката и му позволява да пипа неща, които докосваемите пипат. Казвала, че това е голям напредък за един параван.

Когато се върнал в Айеменем след неколкогодишното си отсъствие от дома, Велута бил все така подвижен. И все така самоуверен. А Велия Паапен сега още повече се боял за него. Но този път си мълчал. Не казвал нищо.

Поне докато не бил обхванат от Ужаса. Докато не започнал да вижда как нощ подир нощ една малка лодка пресича реката. Докато не забелязал как лодката се връща на разсъмване. Докато не разбрал към какво се присяга неговият недокосваем син. И не само се присяга.

А го обладава.

Люби го.