За беда, преди да е изтекла годината, Мирната част на Мирния преход свърши.
Всяка сутрин на закуска Имперският Ентомолог осмиваше своя убеден в марксизма син, като четеше на глас вестникарски репортажи за стачки, бунтове и полицейска бруталност, които разтърсваха Керала.
— И тъй, Карл Маркс! — подсмиваше се Папачи, щом Чако седнеше на масата. — Какво ще правим сега с тези проклети студенти? Тези глупаци се бунтуват срещу нашето Народно правителство. Ще ги унищожим ли? Очевидно студентите вече не са част от Народа?
През следващите две години политическият разнобой, подклаждан от партията Индийски национален конгрес и от църквата, доведе до анархия. По времето, когато Чако получи бакалавърската си степен и замина за Оксфорд, за да защити още една, Керала беше на ръба на гражданската война. Неру разпусна комунистическото правителство и насрочи нови избори. Партията на Конгреса отново се върна на власт.
Едва през 1967 г. — почти десет години след като за първи път дойде на власт — партията на другаря Е.М.С. Намбудирипад беше преизбрана. Сега като коалиция между две вече отделни партии — Индийската комунистическа партия и Индийската комунистическа партия (марксистка). ИКП и ИКП (м).
Папачи беше умрял преди това. Чако се бе развел. Фабриката за туршии „Парадайз“ съществуваше от седем години.
Керала страдаше от последствията на голям глад и на един неуспешен мусонов сезон. Умираха хора. Гладът трябваше да бъде между първите приоритети на което и да е правителство.
През втория си мандат другарят Е.М.С. осъществяваше Мирния преход по-въздържано. Това му спечели гнева на Китайската комунистическа партия. Тя го осъждаше за неговия „Парламентарен кретенизъм“ и го обвиняваше, че „осигурява помощи за населението и по този начин притъпява съзнанието на народа и го отклонява от революцията.“
Пекин прехвърли патронажа си към най-новата, най-бойката фракция на ИКП (м) — наксалитите, които бяха организирали въоръжено въстание в Наксалбари, едно село в Бенгал. Бяха формирали селски бойни отряди, бяха заграбили земи, бяха изпъдили собствениците и учредили народни съдилища, за да съдят класовите врагове. Движението на наксалитите се разпростря из цялата страна и всяваше ужас във всяко буржоазно сърце.
В Керала наксалитите вдъхваха още по-голямо безпокойство и страх във вече наситената с уплаха атмосфера. На север бяха започнали убийства. През май същата година във вестниците се появи размазана снимка на един земевладелец от Палгат, завързан за електрически стълб и обезглавен. Главата му, обърната настрана, лежеше на известно разстояние от тялото в тъмна локва, може би от вода, а може би и от кръв. Трудно беше да се прецени на чернобялата снимка. В сива предутринна светлина.
Изумените му очи бяха отворени.
Другарят Е.М.С. Намбудирипад
Демонстрацията, която преминаваше край небесносиния плимът в този небесносин декемврийски ден, беше част от същия процес. Беше организирана от Марксисткия трудов съюз в Траванкор и Кочин. А демонстранти от Тривандръм щяха да отидат до секретариата и да връчат Харта с исканията на народа на самия другар Е.М.С. Намбудирипад. Оркестърът щеше да умолява своя диригент. Исканията им бяха на работниците в оризищата, принудени да работят по единайсет и половина часа на ден — от седем сутрин до шест и половина вечер — да бъде разрешена едночасова обедна почивка. Надниците на жените да бъдат увеличени от една рупия и двайсет и пет паиса на ден на три рупии, а мъжките надници — от две рупии и петдесет на четири рупии и петдесет на ден. Настояваха също така париите да не бъдат назовавани повече с кастовите им имена. Да не бъдат наричани Ачу
Кардамоновите9 крале, графовете на кафето и каучуковите барони — стари приятели от колежанските пансиони — слизаха от самотните си, отдалечени имения и пиеха изстудена бира в Моряшкия клуб. Вдигаха чаши. „Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко и под всяко друго име…“10 мърмореха те и хихикаха, за да скрият растящата си уплаха.
Демонстрантите в този ден бяха партийни функционери, студенти и представители на самите работници. Обикновени и парии. На раменете си носеха делви с древен гняв, запалени с нов фитил. Този гняв имаше и ново, наксалитско острие.
През прозореца на плимъта Рахел долавяше, че най-силно произнасяната дума беше „Революция“. И че вените по вратовете на демонстрантите изпъкваха, когато я произнасят. И че ръцете, които държат знамена и транспаранти, са възлести и корави.
Вътре в плимъта беше тихо и горещо.