Богът на дребните неща

Когато бил обхванат от Ужаса, Велия Паапен отишъл при Мамачи. Гледал право пред себе си с ипотекираното си око. А със собственото си око плачел. Едната му буза блестяла от сълзи. Другата оставала суха. Клател глава отляво надясно, докато накрая Мамачи му заповядала да спре. Тялото му се тресяло като на болен от малария. Мамачи му заповядала да спре да се тресе, но той не можел, защото на страха не може да се заповядва. Дори ако го изпитва параван. Велия Паапен казал на Мамачи какво е видял. Молел Бога за прошка, задето е създал със семето си едно изчадие. Предложил да убие сина си със собствените си голи ръце. Да унищожи това, което е сътворил.

От съседната стая Беба Кочама чула шума и дошла да види какво има. Видяла на хоризонта скръб и беда, но тайно, в дъното на душата си, ликувала.

Тя казала (наред с други неща):

— Как е могла да му търпи миризмата? Не сте ли забелязали, че тези паравани изпускат особена миризма?

Потреперила театрално, като дете, което насилват да яде спанак. Предпочитала ирландско-йезуитската миризма пред специфичната миризма на параваните.

Без съмнение. Без съмнение.

Велута, Велия Паапен и Кутапен живееха в малка глинена колиба надолу по реката, близо до къщата в Айеменем. Като тичаха между кокосовите дървета, Естапен и Рахел стигаха до нея за три минути. Те току-що бяха пристигнали в Айеменем с Аму и бяха твърде малки, за да помнят Велута, преди да бе напуснал. Но в месеците, откакто се беше върнал, бяха станали най-добри приятели. Забраняваха им да ходят в неговия дом, но те ходеха. Седяха при него с часове, клечаха сред море от талаш и се чудеха откъде знае какви гладки форми се крият в дървото и го очакват. Обичаха да гледат как в ръцете на Велута дървото сякаш омеква като пластилин. Учеше ги как се работи с ренде. Къщата му (в ясен ден) миришеше на пресни дървени стружки и на слънце. На риба, сготвена с червено къри и черен тамаринд. Според Еста най-хубавото къри за риба в целия свят.

Велута направи на Рахел най-късметлийския въдичарски прът, научи нея и Еста да ловят риба.

В оня небесносин декемврийски ден Рахел наистина видя него през червените си слънчеви очила, видя го да марширува с червено знаме на прелеза до Кочин.

Полицейски свирки с металически пронизителен звук пробиваха дупки в шумовия чадър. През неравните дупки в чадъра Рахел виждаше късове червено небе. А в червеното небе се носеха червени хвърчила. В жълтите им очи се виждаше шосе и маршируващи червени знамена. И бяла риза върху черен гръб с родилно петно.

Маршируващи червени знамена.

Ужас, пот и още толкова пудра се събираха в бледо-морава смес между гънките от тлъстина по шията на Беба Кочама. Слюнка образуваше малки бели топчета в ъглите на устата й. Стори й се, че вижда в процесията мъж, който напомня вестникарската снимка на един наксалит на име Раджан, дошъл според слуховете на юг от Палгат. Стори й се, че гледа право в нея.

Мъж с червено знаме и с лице като възел отвори вратата на Рахел, която не беше заключена. Отворът на вратата се изпълни с мъже, които бяха спрели, за да гледат.

— Горещо ли ти е, малката? — любезно попита Рахел на малайаламски човекът с лице като възел. После не така любезно: — Кажи на татко да ти купи климатична инсталация! — И се изсмя във възторг от собствената си духовитост, казана навреме.

Рахел отвърна на усмивката му, доволна, че сметнаха Чако за неин баща. Като че ли бяха нормално семейство.

— Не отговаряй! — грубо просъска Беба Кочама. — Гледай надолу! Само гледай надолу!

Човекът със знамето насочи вниманието си към нея. Тя бе забила поглед в пода на колата. Като свенлива, изплашена булка, омъжена за непознат.

— Здравей, сестро — учтиво извика човекът на английски. — Как се казваш, моля?

Тъй като Беба Кочама не отговори, той се обърна към зяпачите край колата.

— Тя няма име.

— Да не би да е Модалали Мариакути? — изхихика някой. На малайаламски модалали значи земевладелец.

— А, Бе, Це, Де, Хикс, Игрек, Зет — подхвърли друг, кой знае защо.

Насъбраха се още студенти. За да се пазят от слънцето, всички бяха вързали на главите си носни кърпи или кърпи за ръце на шарки от текстилната фабрика в Бомбай. Приличаха на участници в масовките, дошли от снимачната площадка на малайаламска версия на Синбад — Последното му пътуване.

Мъжът с лице като възел поднесе на Беба Кочама, като подарък, своето червено знаме.

— Дръж — каза той. — Хвани го.

Беба Кочама стисна знамето, без да поглежда човека.

— Развей го — изкомандва той.

Трябваше да го развее. Нямаше избор. Знамето лъхаше на плат и на магазин. Беше леко и прашно. Тя се опита да го развее едва-едва.

— Сега кажи Инкилаб Зиндабад!

— Инкилаб Зиндабад — прошепна Беба Кочама.

— Браво, добро момиче си.

Тълпата се заля от смях. Проехтя писклива свирка.

— О’кей — обърна се човекът към Беба Кочама на английски, сякаш бяха приключили успешно някаква сделка. — Довиждане!