Богът на дребните неща

Рахел и Еста притискаха носове в прозорците на плимъта. Тия носове издаваха начумерени деца, които искаха да си хапнат от предлаганите сладкиши. Аму твърдо и убедено отсече „Не“.

Чако запали цигара „Чарминар“. Вдъхна дълбоко, после махна парченце тютюн, полепнало по езика му.

В плимъта Рахел едва виждаше Еста, защото Беба Кочама се издигаше като хълм помежду им. Аму беше настояла да не седят заедно, за да не се бият. Когато се биеха, Еста наричаше Рахел Пръчковидна буболечка. Рахел пък казваше на Еста Елвис-Пелвис и изиграваше един смешен въртелив танц, който го вбесяваше. Когато се биеха сериозно, силите им бяха равни, затова боят продължаваше безкрай и всичко, което им се изпречеше — настолни лампи, пепелници или кани за вода — ставаше на парчета или се повреждаше непоправимо.

Беба Кочама се държеше за гърба на предната седалка. От движението на колата тлъстините по голите й ръце се люлееха като тежко пране от вятър. Сега висяха, като месеста завеса и скриваха Еста от погледа на Рахел.

От страната на Еста беше павилионът, където продаваха чай и изсъхнали бисквити с гликоза, наредени в мътни стъклени витрини с мухи. Имаше лимонада в дебели шишета със сини мраморни топчета, за да не се разгазира напитката. Червен хладилник съобщаваше унило, че „Всичко е по-вкусно с кока-кола“.

Мърлидаран, лудият на прелеза, беше кацнал с кръстосани крака напълно уравновесен върху километричния камък. Топките и пенисът му висяха надолу и сочеха знак, на който пишеше: КОЧИН.

Мърлидаран беше гол, само на главата му някой беше нахлузил висока найлонова торбичка, която му стоеше като прозрачна шапка на готвач — не скриваше от погледа му пейзажа, но го замъгляваше. И да иска, той не би могъл да свали шапката си, защото нямаше ръце. Бяха му откъснати в Сингапур през 1942-ра, още през първата седмица, след като бе избягал от къщи, за да се присъедини към бойните редици на Индийската национална армия. След Независимостта сам се бе зачислил като Боец за свобода първа категория и му бе дадено свидетелство за доживотно безплатно пътуване по железниците в първа класа. Бе го загубил (заедно с ума си), така че вече не можеше да живее във влаковете или в бюфетите по гарите. Мърлидаран нямаше дом, нито врати за заключване, но носеше старите си ключове грижливо завързани около кръста. В лъскава връзка. Умът му беше пълен с долапи, криещи тайни удоволствия.

Един будилник. Червена кола с музикален клаксон. Червена керамична чаша за банята. Жена с диамант. Куфарче с важни документи. Едно прибиране у дома от службата. Едно „Съжалявам, полковник Сабапати, но вече ви казах всичко“. Хрупкави пържени банани за децата.

Наблюдаваше как влаковете пристигат и заминават. И броеше ключовете си.

Наблюдаваше как правителства се въздигат и падат. И броеше ключовете си.

Наблюдаваше начумерените деца, които мечтаеха за сладкиши, залепили носове в прозорците на колите.

Бездомните, безпомощните, болните, малките и изгубените — всички се изнизваха край найлоновия му прозорец. Той продължаваше да си брои ключовете.

Не знаеше кога кой долап ще му се наложи да отвори. Седеше върху парещия километричен камък със сплъстена коса и очи като прозорци и се радваше, че понякога може да отмести поглед. Че има ключове, които може да преброи и отново да провери всички ли са на мястото си.

Добре беше, че има цифри.

Добре беше да стои като вцепенен.

Мърлидаран движеше устни, когато броеше и произнасяше ясно думите.

Онър.

Рундър.

Мунър.

Еста забеляза, че косата на главата му е къдрава и сива, космите под мишниците му, над които нямаше ръце, бяха тънки и черни, а над чатала му — черни и навити.

Един човек с три вида коса. Еста се чудеше как е възможно това. Замисли се кого да попита.

Чакането дотегна на Рахел до пръсване. Погледна си часовника. Беше два без десет. Сети се за Джули Андрюс и Кристофър Плъмър и как се целуват странично, така че носовете им да не се сблъскват. Дали хората винаги се целуват странично? Замисли се кого да попита.

Изведнъж в далечината се надигна ропот, който постепенно приближаваше към спряното движение и се разпростря над него като пелерина. Шофьорите, които се разтъпкваха, се върнаха в колите си и треснаха вратите. Просяци и продавачи изчезнаха. За няколко минути на шосето не остана никой. Освен Мърлидаран. Кацнал на задника си върху парещия километричен камък. Необезпокоен и само леко любопитен.

Чу се някакво оживление. И полицейски свирки. Зад линията на спряното движение се появи колона от мъже с червени знамена и ропот, който нарастваше.

— Вдигнете прозорците — нареди Чако. — И стойте спокойно. Те няма да ни сторят зло.

— Защо не се присъединиш към тях, другарю? — обърна се Аму към Чако. — Аз ще карам.

Чако не отвърна. Един мускул се изопна под тлъстината на втората му брадичка. Хвърли цигарата и си вдигна прозореца.