Àä

Двамата с Лангдън забързаха към пътеката.

Право пред тях зад дърветата се откроиха очертанията на Флоренция и Сиена видя червения купол на катедралата и камбанарията в зелено, червено и бяло на Джото. За миг зърна и назъбената кула на Палацо Векио — тяхната засега невъзможна крайна цел, но докато се спускаха по пътеката, високата стена скри гледката.

Сиена се чудеше дали Лангдън изобщо има представа накъде са тръгнали.

Пътеката ги изведе в градина-лабиринт, но Лангдън уверено зави наляво към широка покрита с чакъл площадка, оградена с жив плет и сенчести дървета. Площадката бе пуста — явно беше по-скоро паркинг за служителите, отколкото място, интересно за туристите.

— Къде отиваме? — попита задъханата Сиена.

— Почти стигнахме.

„Къде?“ Площадката бе обградена от високи поне три етажа стени. Единственият изход, който Сиена виждаше, бе този за колите вляво, препречен от порта от ковано желязо, която сякаш беше от времето, когато е бил строен дворецът и около него са обикаляли армии мародери. А отвъд нея, на Пиаца деи Пити, имаше десетки полицаи.

Като се придържаше към живия плет, Лангдън продължи право към стената пред тях. Сиена я огледа за някаква врата, но видя само ниша, в която бе поставена най-грозната статуя на света.

„Мили боже, Медичите са можели да си позволят всяко произведение на изкуството… и са избрали това!?“

Статуята бе на дебело голо джудже, яхнало огромна костенурка. Тестисите му бяха сплескани върху корубата, а от устата на самата костенурка капеше вода, сякаш беше болна.

— Знам — каза Лангдън, без да забавя крачка. — Това е Брачо ди Бартоло — прочуто придворно джудже. Ако питаш мен, трябвало е да го сложат в гигантската вана.

Зави рязко надясно и поведе Сиена по някакво стълбище.

Изход?

Лъчът надежда бързо угасна.

Докато слизаше след Лангдън, осъзна, че са се озовали в задънена улица. Наоколо се издигаха стени два пъти по-високи от предишните.

След малко вече виждаше че дългият им път ще свърши пред… зееща пещера, изсечена в задната стена. „Не може да ме води натам!“

На входа на пещерата висяха зловещи сталактити. В кухината зад тях стените сълзяха и се гънеха, сякаш камъкът се топеше… сливаше се във форми, сред които Сиена тревожно разпозна полупогребани хуманоиди, сякаш погълнати от скалите. Гледката ѝ напомни за Картата на ада на Ботичели.

Незнайно защо Лангдън изглеждаше невъзмутим и продължаваше да бърза към пещерата. Бе споменал Ватикана, но Сиена бе почти сигурна, че зад стените на папското седалище няма зловещи пещери.