Àä

— Може би трябва да презареди — каза Сиена. — Това е шансът ни. Накъде?

Лангдън я поведе наляво и се заизкачваха по стръмен наклон. Щом излязоха от дърветата, пред тях се показа дворецът Пити.

— Малка спретната къщурка — подметна Сиена.

— Типичната за Медичите скромност — отвърна той саркастично.

Макар да бе на половин километър от тях, дворецът Пити доминираше целия пейзаж, простираше се докъдето им виждат очите вляво и вдясно. Рустикалната зидария от изпъкнали камъни придаваше на сградата непоколебим авторитет, който се усилваше още повече от множеството прозорци с извити арки.

Традиционно официалните дворци се строят на хълмове, та всеки, който ги гледа, да вдига глава. Дворецът Пити обаче бе разположен в долина край река Арно, което означаваше, че хора* та в парка Боболи го гледаха отвисоко.

Това само създаваше още по-голям ефект. Един архитект казваше за двореца, че той сякаш е построен от самата природа — сякаш големите камъни сами са се свлекли по дългия склон и са се подредили в елегантна сграда. Въпреки че в ниското дворецът не бе толкова защитен, масивната му каменна структура беше толкова внушителна, че докато бил във Флоренция, Наполеон го ползвал за щаб.

— Виж — каза Сиена и посочи най-близките врати. — Това е добре.

Лангдън вече бе видял. В тази странна сутрин най-успокоителната гледка не бе самият дворец, а потокът туристи, който прииждаше към него от долната страна на парка. Дворецът беше отворен за посетители, което означаваше, че Лангдън и Сиена лесно ще се промъкнат вътре, ще минат през него и ще се измъкнат от парка. След като излезеха, река Арно щеше да е вдясно от тях, а отвъд нея бяха кулите на стария град.

Двамата продължиха напред, почти тичаха надолу по стръмния склон. Минаха през амфитеатъра на Боболи — сцената на първото в историята оперно представление, — сгушен като подкова в подножието на хълма. След това подминаха обелиска на Рамзес II и нещастното произведение на „изкуството“, поставено до него. В пътеводителите го описваха като „огромен каменен басейн от термите на Каракала“, но за Лангдън винаги си беше „най-голямата вана на света“. Наистина трябваше да я преместят някъде другаде.