Àä

— Каквото и да е, трябва да го намерим. Така поне ще имаме предимство.

Логиката ѝ бе трудна за оборване. Но въпреки това Лангдън чувстваше, че нещо го гризе. „Ако се проваля, ни чака смърт“. Цяла сутрин се сблъскваше със зловещи символи — знаци за биологична опасност, чума, Дантевия ад. Признаваше си, че няма представа какво точно търси, но би било наивно от негова страна да не обмисли поне възможността, че би могло да става въпрос за смъртоносна болест или мащабна биологична заплаха. Но ако това бе вярно, защо собственото му правителство се опитваше да го елиминира?

„Да не би да си мислят, че по някакъв начин съм замесен в предстояща атака?“

Изглеждаше му напълно нелепо. Имаше нещо друго. Лангдън отново си спомни среброкосата жена.

— А и жената от виденията ми. Чувствам, че трябва да я открия.

— Тогава се довери на инстинктите си — каза Сиена. — В твоето положение най-добрият компас е подсъзнанието ти. Това е елементарна психология — щом интуицията ти казва да се довериш на тази жена, според мен трябва да направиш точно това, което ти казва тя.

— Търси и ще намериш — казаха двамата едновременно.

Лангдън въздъхна. Пътят вече му бе ясен.

„Единственото, което мога да направя, е да продължа да плувам в пещерата“.

С все по-твърда решителност той се огледа, за да се ориентира. По кой път да излязат от парка?

Стояха под дърветата в края на открито пространство, където се пресичаха няколко алеи. Вляво имаше елипсовидно езеро, с малък остров, засаден с лимони, сред които се виждаха статуи. „Isolotto“*, помисли Лангдън: познаваше прочутата скулптура на Персей на кон, газещ през водата.

— Дворецът Пити е натам — каза той и посочи на изток, в обратната посока на Островчето, към главната алея на парка, Виотолоне, която минаваше от изток на запад през цялата градина. Беше широка колкото двулентов път и бе обградена от стройни кипариси на четиристотин години.

— Няма да имаме прикритие — каза Сиена, докато оглеждаше откритата алея.

— Права си — съгласи се Лангдън. — Затова ще минем през тунела отстрани.

И посочи живия плет до входа към Виотолоне. В него бе прорязана малка арка, зад която почваше тясна пътечка — тунел, успореден на Виотолоне. Минаваше под клоните на дъбове, засадени още през шестнайсети век и подкастряни така, че да се извиват над пътеката, да се сплитат над нея и да образуват покрив от листа. Алеята се казваше Ла Черкиата — буквално „кръг“ или „обръч“. Името ѝ произлизаше от арката от извити клони.