Àä

По стълбището ехтяха ужасени викове. Натискът на напиращите хора в гърба на Лангдън се засили. Гръдният му кош започна да се свива болезнено.

Изведнъж вратите се отвориха рязко навън и Лангдън излетя в нощта като тапа на шампанско. Залитна на тротоара и едва не падна. Зад него поток от хора заблика от земята, подобно на мравки, спасяващи се от разровен мравуняк.

Агентите от НБР, чули цялата суматоха и хаос, излизаха иззад сградата. Появата им в пълна защитна екипировка и с дихателни маски незабавно засили паниката.

Лангдън затърси с поглед Сиена. Виждаше единствено натоварен трафик, блясък на фарове и бъркотия.

И тогава за един кратък миг надолу по улицата лъсна бледа гола глава на жена, която се стрелна по оживения тротоар и изчезна зад един ъгъл.

Лангдън се огледа отчаяно назад в търсене на Сински, полицията или някой агент от НБР без тежък защитен костюм.

Нищо.

Разбра, че трябва да се оправя сам.

И без капка колебание се втурна след Сиена.

Далеч долу, в най-затънтения край на цистерната, агент Брюдер стоеше съвсем сам в дълбоката до кръста вода. Звуците на пандемониума отекваха в мрака, докато полудели туристи и музиканти се блъскаха към изхода и изчезваха нагоре по стълбите.

„Не са успели да затворят вратата — с ужас осъзна Брюдер. — Ограничаването на заразата се провали“.

94.

Робърт Лангдън не беше кой знае какъв бегач, но от годините плуване краката му бяха яки, а крачката — дълга. Той стигна до ъгъла за секунди и когато зави, се озова на по-широка улица. Очите му трескаво огледаха тротоарите.

„Трябва да е някъде тук!“

Дъждът бе спрял и цялата добре осветена улица се виждаше ясно. Нямаше места за криене.

И въпреки това Сиена беше изчезнала.

Единственото движение бе на петдесетина метра напред, където новичък истанбулски otobüs потегляше от спирката си.

„Да не би да се е качила в автобуса?“

Изглеждаше твърде рисковано. Би ли влязла сама в капан, щом знаеше, че всички ще я издирват? Но пък ако смяташе, че никой не я е видял, и ако автобусът тъкмо е тръгвал, предлагайки ѝ идеална възможност…

„Може би“.

На покрива на автобуса имаше електронна табела, на която светеше една-единствена дума: ГАЛАТА.

Лангдън се втурна към един възрастен мъж, който стоеше под навеса на малък ресторант. Човекът беше елегантно облечен в бродирана туника и носеше бял тюрбан.

— Извинете — задъхано каза Лангдън, когато стигна до него. — Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна мъжът, малко стреснат от напрегнатия му тон.

— Галата?! Това някакъв дворец ли е?