Àä

Докато се изкачваше мълчаливо със спътниците си, Мирсат започна да изпитва безпокойство. Колегите на Лангдън определено не приличаха на учени. Мъжът беше по-скоро военен — мускулест и скован, облечен в черно. А жената със сребристата коса му се струваше позната… сякаш я беше виждал някъде. „Може би по телевизията?“

Започна да подозира, че целта на това посещение съвсем не е такава, каквато изглеждаше. „Защо всъщност са тук?“

— Още малко — жизнерадостно обяви Мирсат, когато стигнаха площадката. — Горе ще намерим гроба на Енрико Дандоло, както и — той замълча и за миг погледна Лангдън — прочутата мозайка Деизис.

Абсолютно никаква реакция.

Лангдън май наистина не беше тук заради мозайката. Незнайно защо, но той и гостите му се интересуваха именно от гроба на Дандоло.

89.

Докато Мирсат ги водеше нагоре, Лангдън ясно усещаше, че Брюдер и Сински са разтревожени. И наистина, качването на втория етаж изглеждаше лишено от логика. Лангдън непрекъснато си мислеше за видеозаписа на Зобрист под земята… и за документалния филм за наводнените нива под „Света София“.

„Трябва да слезем долу!“

Въпреки това, ако гробът на Дандоло се намираше горе, нямаха друг избор освен да следват упътванията на Зобрист. „Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост и ухо допрете до земята, чуйте на вода течаща ромона“.

Когато стигнаха втория етаж, Мирсат ги поведе надясно по балкона, от който се откриваше зашеметяваща гледка към светилището долу. Лангдън си заповяда да гледа напред и да остане съсредоточен.

Мирсат отново говореше трескаво за мозайката Деизис, но Лангдън го изключи от съзнанието си.

Вече виждаше целта си.

Гроба на Дандоло.

Изглеждаше точно така, както го помнеше — правоъгълна плоча от бял мрамор, вградена в полирания каменен под и оградена от стълбчета и вериги.

Лангдън забърза напред и погледна гравирания надпис.

HENRICUS DANDOLO

Прекрачи веригата и застана пред гроба.

Мирсат запротестира, но Лангдън не спря, а бързо коленичи, сякаш искаше да се моли в краката на коварния дож.

След това, въпреки ужасените възражения на Мирсат, постави длани върху гроба и се просна по очи. И изведнъж осъзна, че изглежда така, сякаш се кланя към Мека. Действията му очевидно потресоха Мирсат, който изведнъж онемя.

Лангдън пое дълбоко дъх, завъртя глава надясно и внимателно долепи ухо до надгробната плоча. Камъкът беше студен.

Звукът, който чу да отеква през плочата, беше ясен като ден.

„Боже мой!“

Сякаш краят на Дантевия „Ад“ звучеше някъде отдолу.