— Да, вярвало се, че са такива, поради което мощите ѝ били пръснати по целия свят. В продължение на две хилядолетия могъщи лидери се опитвали да избегнат старостта и смъртта, като се сдобивали с костите на светицата. Скелетът ѝ бил краден, връщан, краден отново, местен и разделян повече пъти, отколкото на който и да било друг светец. Костите ѝ са минали през ръцете на поне десетина от най-могъщите хора в историята.
— В това число и на някой предателски дож? — попита Сиена.
„Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и
костите на слепия извади“.
—
Напълно възможно
— отвърна Лангдън
и сега осъзна,
че света Лучия
се споменава
многократно
в „Ад“ на Данте.
Тя беше една
от трите благословени
жени,
— Ако си прав — развълнувано каза Сиена, — то същият коварен дож, който отрязал главите на конете…
— … е откраднал и костите на света Лучия — довърши Лангдън.
Сиена кимна.
— Това значително ще съкрати списъка ни. — Тя погледна Ферис. — Сигурен ли сте, че телефонът ви не работи? Бихме могли да потърсим в интернет…
— Съвсем е умрял — отвърна Ферис. — Току-що проверих. Съжалявам.
— Скоро ще стигнем — каза Лангдън. — Не се съмнявам, че ще успеем да намерим отговорите в базиликата „Сан Марко“.
„Сан Марко“ беше единственото парче от пъзела, което Лангдън смяташе за абсолютно сигурно. „Музейон на светата мъдрост“. Лангдън разчиташе на базиликата да разкрие идентичността на загадъчния дож… и оттам, с малко късмет, конкретното място, от което Зобрист е избрал да пусне чумата си. „Защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква“.
Опита се да пропъди от ума си картините с чумата, но това беше невъзможно. Често се бе питал как ли е изглеждал този невероятен град, когато е бил в разцвета си… преди чумата да го отслаби дотолкова, че да бъде завладян първо от османските турци, после от Наполеон… по времето, когато Венеция се е славела като търговски център на Европа. Според всички сведения на света нямало по-прекрасен град, а богатството и културата на жителите му нямали равни на себе си.