Àä

Лангдън беше чел описания на живота във Венеция по време на чумните епидемии. Поради липсата на земя, където да погребват мъртвите, подути трупове се носели по каналите, като на места ги задръствали и работниците трябвало да ги разбутват с пръти, за да може водата да ги отнесе в морето. Сякаш никакви молитви не били в състояние да укротят гнева на чумата. Когато градските власти осъзнали, че причината за болестта са плъховете, било вече късно, но въпреки това във Венеция бил издаден закон, задължаващ всички пристигащи кораби да стоят на котва четирийсет дни в открито море, преди да им бъде позволено да разтоварят товарите си. И до днес числото четирийсет — quaranta на италиански — служеше като мрачно напомняне за произхода на думата „карантина“.

Когато лодката им зави на поредния широк завой на канала, вятърът изду червен транспарант, който откъсна Лангдън от мрачните му мисли за смъртта и насочи вниманието му към елегантна триетажна постройка вляво.

CASINO DI VENEZIA: БЕЗКРАЙНА ЕМОЦИЯ

Макар че Лангдън не разбираше напълно думите върху транспаранта на казиното, бляскавият ренесансов дворец беше част от градския пейзаж от шестнайсети век. Някога частно имение, сега той бе скъп игрален дом, прочут с това, че именно тук през 1883 г. композиторът Рихард Вагнер умрял от инфаркт малко след като завършил операта си „Парсифал“.

Отдясно на казиното се виждаше барокова фасада с още по-голям транспарант, този път тъмносин, на който пишеше CA'PESARO: GALLERIA INTERNAZIONALE D'ARTE MODERNA. Преди години Лангдън беше влизал вътре и бе видял шедьовъра „Целувката“ на Густав Климт, част от гостуваща изложба от Виена. От преплетените любовници, изобразени в зашеметяващи златни листа, лъхаше на страст и до ден днешен Лангдън свързваше „Ка'Пезаро“ със събуждането на дългогодишния си интерес към съвременното изкуство.

Маурицио увеличи скоростта в разширяващия се канал.

Отпред се появи прочутият мост Риалто, който бележеше половината път до площад „Сан Марко“. Малко преди да минат под него Лангдън погледна нагоре и видя самотна фигура, която стоеше неподвижно до парапета и се взираше в тях.

Лицето беше едновременно познато… и ужасяващо.

Лангдън инстинктивно се сви.

Сивкаво и издължено, лицето имаше студени мъртви очи и дълъг, подобен на клюн нос.

Лодката се плъзна под зловещата фигура точно когато Лангдън осъзна, че това е просто турист, фукащ се с последната си покупка — една от стотиците маски на чумни лечители, продавани на намиращия се наблизо пазар Риалто.