„Венеция е музей на открито — помисли си Лангдън и погледът му се насочи към водите на канала, които се плискаха в стъпалата на църквата. — Бавно потъващ музей“. Въпреки това опасността от наводнение изглеждаше несъществена в сравнение със заплахата, която може би се спотайваше под града.
„И никой няма представа…“
Стихотворението от смъртната маска на Данте все още звучеше в главата на Лангдън и той се запита къде ли ще ги отведе то. В джоба си имаше препис на текста, а самата гипсова маска (по предложение на Сиена) беше увита във вестник и тайно я бяха заключили в шкафче за багаж в гарата. Макар че беше абсолютно неадекватно хранилище за подобен безценен артефакт, шкафчето несъмнено бе много по-безопасно място за маската, отколкото да я мъкнат със себе си из пълния с вода град.
— Робърт? — Сиена — беше избързала напред с Ферис — посочи към водните таксита. — Нямаме време.
Лангдън тръгна към тях, макар че за запален любител на архитектурата като него бе почти немислимо да бърза по Канале Гранде. Малко изживявания във Венеция бяха по-приятни от пътуването с вапорето № 1, най-известния открит воден автобус на града — за предпочитане вечер, на носа, докато покрай теб бавно се носят осветените от прожектори катедрали.
„Днес ще минем без вапорето“ — помисли Лангдън. Водните автобуси бяха пословично бавни, така че трябваше да вземат такси.
За съжаление опашката за таксита пред гарата изглеждаше безкрайна.
Ферис, който явно не беше в настроение да чака, бързо пое нещата в свои ръце: размаха тлъста пачка банкноти и бързо извика една плаваща лимузина — лъскав „Венециано“ със свалящ се покрив, изработен от южноафрикански махагон. Макар че елегантният съд беше несъмнено изхвърляне, щяха да пътуват бързо и в уединение — само някакви си петнайсет минути по Канале Гранде до площад „Сан Марко“.
Капитанът беше поразително красив мъж в безупречен костюм на Армани. Приличаше по-скоро на филмова звезда, отколкото на моряк, но в края на краищата това беше Венеция, градът на италианската елегантност.
— Маурицио Пимпони — представи се той и намигна на Сиена, докато ги посрещаше на борда. — Просеко? Лимончело? Шампанско?
— No, grazie** — отвърна Сиена и го помоли да ги откара колкото се може по-бързо до площад „Сан Марко“.
— Ma certo!*** — Маурицио ѝ намигна отново. — Моята лодка е най-бързата в цяла Венеция…