Зеленият вампир

Глухонямата й заместничка усети, че колелото е спряло. Скочи на крака и още сънлива, натисна рамото му. Долапът продължи да скрибуца дотегливо, да изчерпва водата, да предпазва подземния град от водната гибел.

Аз протегна ръка с шепа кафяви зърна.

— Дотук! — рече той. — По-нататък сами! Ето и цената на свободата ви!

Стамов преглътна коравото семе. Не можеше да се отрече от условието, което бе приел. Не беше свикнал да хитрува. Обещал бе, но само да го изяде. Никой не му бе забранил да запише каквото бе научил. И той щеше да стори тъкмо това, ако му се удадеше, когато намереше вещите си. После, даже да го забравеше, дневникът щеше да му припомни.

Смяташе се длъжен засега да запази тайната за злочестите лемури. Защото такива като мисионера веднага щяха да сринат лемурския град, за да разграбят богатствата му.

А уединението на Висшите не можеше да продължи вечно. Неизследваните кътчета на острова оставаха все по-малко и по-малко. Човешката цивилизация настъпваше — неудържима и агресивна. Ако не се намесеше друга по-голяма сила, с повече власт, тя щеше да погуби и без това загиващите последни представители на някогашната Лемурия.

Все още имаше някаква надежда, че ще успее да им осигури международно покровителство, да ги предпази от унищожение. Ако не беше твърде късно за това…

Неговият пример последваха Ратулу и майка му.

Ала отец Доминик мислеше съвсем друго. Този беше случаят, който очакваше. Нямаше избор. Сега или никога. Той скочи напред и замахна да стовари юмрука си върху главата на лемура. Да го убие или поне да го зашемети, но да го извади от строя.

Майката на лемура бе по-пъргава. Тя усети опасността, сякаш я видя с уши, макар и ослепена от светлината. Блъсна сина си настрани, предпази го от удара, но от тласъка той изпусна семената, които се пръснаха по земята.

Тежкият пестник я простря на пода.

Тогава мисионерът се опита да измъкне фенера от ръцете на Стамов, та с неговата сила да прогони Аз и майка му и сам да си пробие път навън.

Ако ли пък с него излезеха и другите, тогава щеше да решава как да се справи с тях. Впрочем семената на забравата щяха да ги обезвредят напълно. А на дървото до пещерата, където го бяха заловили, висеше окачена жилетката му с динамита. С него можеше да се справи с цялата маймунска орда.

Отец Доминик се метна върху Стамов и посегна да му отнеме фенера.

— Ние сме обещали! — извика онзи възмутен.

Мисионерът изкрещя, побеснял от гняв:

— Глупак!

— Щом сме обещали! — повтори Стамов.

В борбата той престана да задвижва динамото. Останало без енергия, фенерчето угасна.

В същия миг дебнещите ги лемури се нахвърлиха отгоре им, за да ги притиснат към пода. И така отново бяха обезвредени, отново без никакви изгледи за спасение — всички, освен старата лемурка.

Какво ли бе станало с нея?

Когато ги изправиха на крака и ги поведоха в мрака, Веломоди пошепна отчаяна:

— Което жабите замислят, крокодилът разваля.

Единственият избор

Пазителката на Древното Знание се надигна от пода, макар и зашеметена от удара. В далечината затихваше глъчката на множеството, което отвеждаше заловените бегълци към затвора.

А защо я бяха пощадили? Защо не отведоха и нея ведно с останалите осъдени? Навярно я смятаха за мъртва. Пък дори и ранена, никой не би й помогнал. Никой от Висшите не подкрепя другия, когато е в беда. Всеки се оправя сам — такъв беше Новият ред! Редът, който създадоха предшествениците на Силния. Откак е започнало Падението, винаги е имало някой като Силния. Тъй пише в старинните рогозки. Като сегашния. Нито трупа имане в дома си, нито подслажда живота си с плодовете на Дървото Бог. Без други пороци. Отдаден всецяло на един-единствен порок — да се чувствува най-силен, да се боят от него, да треперят от него.

Затова от началото на Падението такива като Силния се опитваха да унищожат Говорещите рогозки, да ги принудят да замлъкнат. Никой да не чува повече гласа на Истината.

Далечна нейна прабаба бе успяла да прибере оцелелите рогозки. И да ги скрие. Да опази спомена за светлото минало и мъдростта на древните. За да ги предаде на своята дъщеря. Противно на Новия закон, който повелява израсналите синове и дъщери да прогонват майките си от домовете им. Тази дъщеря не я изгонила. Укривала и нея, и Древното Знание. И се вслушвала в съветите и мъдростта й до естествената й смърт. Първата и единствената естествена смърт сред Висшите, откакто се възцарил Новия закон.

Така постъпила и нейната дъщеря. И дъщерята на нейната дъщеря. До днес…

А днес веригата се прекъсваше. Добрият дух не я бе надарил с дъщеря. Тя бе открила на сина си богатството на старинната писменост. Ведно със сина й Древното Знание на Висшите щеше да изчезне. Защото децата не живеят при бащите си. Та те дори не ги познават. Така щеше да изчезне в забравата Древното Знание без следа.