Зеленият вампир

Ала тая заплаха не подействува на Силния. По-бърз и по-предвидлив от неизтрезнелите си другари, той се хвърли напред да попречи за изпълнението й.

Отец Доминик се озърна. Не биваше да пропуска тоя случай! Нямаше цял живот да пропуска!

И той отстъпи встрани. Опипом докосна великанската птица, прилепи се към крака й. После бързо се покатери по него като по грапав палмов ствол. А воромпатрата продължи пътя си, все едно крачещ ескалатор, без да усеща товара.

Доминик се измъкна от лемурите, които в това време се бяха нахвърлили върху доскорошните му другари. За тях сега най-важното беше колелото — да не спре отново.

Само за миг Стамов отново се озова в железните им ръце. После чу въздишката на Аз:

— Край!

Бяха заловили и него, и майка му.

Всичко изглеждаше безвъзвратно загубено…

Отново несполука

Отец Доминик не можеше да повярва, че и този път съдбата му помагаше.

В душата му се надигаше тържествуваща радост. Щеше да се спаси! Щеше да се измъкне на свобода. И то не с празни ръце. Ако не с цялото съкровище, то поне със злато в пазвата, което беше цяло състояние.

Но той пак щеше да се върне! Нямаше да се откаже! Знаеше пътя, знаеше с кого му предстои да се бори и най-важното — знаеше как да се бори. Когато дойдеше повторно, щеше да нахлуе вътре не с някакво си фенерче, а с мощни прожектори.

Ето в дъното на коридора зърна бледия светлик на отвора. Дотам свършваше тяхното зловещо царство, оттам почваше неговият свят.

Още малко, още двадесетина метра!

Но за беда тъкмо там, толкова близо до свободата, от друсането ли, от що ли, една златна гривна се изсули от пазвата му. Най-скъпата, обсипана цялата с брилянти. Звънна оглушително.

В съзнанието му се мярна мисълта, че не бива да спира, да не губи време. Мярна се и угасна. Надделя алчността. Затова ли бе рискувал живота си?

Свлече се от птичия крак, в който се бе вкопчил, остави епиорниса да отмине — вече можеше и сам да се оправи. Посегна да я вземе.

Тези няколко секунди провалиха всичко. Няколко лемура, чули звука от падналата гривна, се метнаха върху му и извиха ръцете му назад.

После измъкнаха изпод расото останалите скъпоценности и се сборичкаха за тях, но съвсем за кратко. Додето беглецът съобрази, те си ги бяха поделили и отново го натиснаха към пода.

Каква ли участ му бяха отредили сега? Дали щяха да го поднесат веднага на Зеления вампир? Или му гласяха друга съдба?

Мина много време, докато отново го изправиха на крака, за да го поведат нанякъде. По наклона той допусна, че отново навлизат във вътрешността на сатанинското им свърталище.

Към Деветия кръг на ада!

Оставаше да му се яви и самият Луцифер, Антихристът.

— Господи, господи! — простена той неволно.

Тогава чу на две крачки от себе си:

— Отче, вие ли сте?

— По дяволите, че кой друг! — изръмжа мисионерът. — А ти, Ратулу, ти как попадна тук?

Малгашът отвърна:

— Щеше ми се да помогна. А то! Вече няма кой да помогне и на мене!

— Не видя ли какво стана с нас? Как можа, след като си го видял, да се върнеш? Вместо да викнеш помощ…

— Заради побратима, отче. И заради майка ми.

— Хак ти е! Мигар не знаеш на каква опасност се излагаш?

— Как да не знам! Нима съм сляп?

— Разумният не постъпва така! Такава глупост!

Ратулу отвърна примирен:

— Всяка орхидея посвоему ухае.

Мисионерът сви устни, преситен от тия неизчерпаеми туземски премъдрости. Замълча. Не му беше до разговори сега, нито до фолклор. Отчаянието го бе сразило напълно. Тъй близо до целта — до богатството, до охолството — и изведнъж провал, пълен, безнадежден!

Накрая, след дълго ходене, след непрекъснато препъване и падане из още не изцедените локви, охраната ги спря. После няколко чифта космати ръце ги блъснаха напред и двамата паднаха в ямата.

— Кой е? — запита някакъв глас.

Мисионерът позна — Стамов! Значи пак ги бяха събрали в същата дупка! Все едно склад за провизии на Зеленото чудовище!

Преди него отговори малгашът:

— Брате, аз съм! Ратулу! И отецът!

В разговора се вмеси с тънкия си гласец и лемурът:

— Кой, отец Доминик ли? Оня, дето избяга? И заряза приятелите си в беда…

Мисионерът опита да се оправдае:

— Ако бях сполучил, щях да докарам помощ! Да спася всички ви. А то — за това получавам укор…

Аз натърти:

— Не аз, майка ми го казва. „Не е важно какво говориш, а какво вършиш.“ Ние смятахме, че хората не приличат на Висшите, че са по-добри. А то… Оказа се, че не се различават от тях.

Мисионерът, измъчен от преживяното, преуморен, изтощен, бе изгубил предишното си самообладание:

— Какво искате да кажете? Я повторете!

Стамов едва успя да го успокои.

— Оставете! — и го хвана за лакътя. — Всички сме станали по-раздразнителни. То като че ли не ни стига другото, ами и разправии между нас.

После се обърна към лемура:

— Отец Доминик е постъпил разумно. Ако беше успял да избяга, все можехме да се надяваме на някаква помощ. А сега сме без надежда.

Убеден беше, че всъщност правият е Аз. Не беше толкова наивен, та да не забележи характера на спътника си. Но не понасяше кавги и раздори.

Ратулу отново се обади: