Зеленият вампир

Като накуцваше, старата лемурка се отправи към дома си, към Пазилището на Говорещите рогозки, прикривайки се из глухите улички. Достигна го скоро, отвори вратата по известния само ней и на сина й начин. Скоро намери това, което търсеше.

Висшите владееха много тайни. Известно им бе, че едни растения могат да живеят заедно, дори да извличат полза от съвместното си съществуване. Както дърветата и гъбите в гората. Други не се търпят, взаимно се отравят със соковете, които отделят корените им.

Дървото Бог не понасяше близостта на дребната млечка. Така пише в Говорещите рогозки. Сок от дребна млечка може да унищожи Дървото Бог.

Пазителките на Древното Знание отдавна криеха такъв сок в гледжосано по някогашен обичай гърне. Тази беше една от най-строгите тайни, предавани от една пазителка на друга. Тази тайна вече трябваше да излезе наяве, за да спаси сина й, да спаси ведно с него и народа й. Смъртта на Дървото Бог щеше да донесе живот на народа й.

Тя притисна безценната съдина към гърдите си и излезе. Тичаше на кратки прибежки от ъгъл на ъгъл, като се криеше от погледите на случайни минувачи.

За щастие никой не я видя. Повечето от Висшите вече клюмаха върху троновете си.

Ето наближи изхода. През отвора на пещерата се провидя нощното небе, което режеше непривикналите й очи.

И откроено върху него — Дървото Бог.

Още стотина крачки и щеше да излее отровния извлек върху корените му. Щеше да сложи край на всичко… Дори ако трябваше да заплати това с живота си. Висшата нравственост означаваше жертвоготовност.

Оставаха й още десетина крачки, когато върху гърба й се метна Силния, който я бе следил неусетно досега. Свали я на земята и завърза ръцете й. После я поведе обратно назад.

Пред дървото бог

Целият народ на Висшите, освен мъртво упоените беше излязъл да се наслаждава на рядкото зрелище, което му бе обещал тиранинът. И не само зрелище. Висшите вече не изпитваха особена наслада от такива забавления. Примамил ги бе с обещанието за нови опияняващи плодове, с които щеше да ги награди Дървото Бог в отплата за обилната жертва.

На площадката пред хищното растение, оградени отвред с плътен обръч от враждебни космати същества, стояха отец Доминик, Иван Стамов, Ратулу, Веломоди, Аз и майка му.

Никой не им бе съобщил присъдата. Но близостта на Зеления Вампир я подсказваше недвусмислено. Само че не знаеха дали това растение чудовище е способно да сграбчи едновременно повече от една жертва. И ако не можеше, защо бяха докарали всички? За назидание ли? Да видят участта, която им предстоеше утре или вдругиден?

Осъдените мълчаха, всеки отдаден на своите мисли. Веломоди и Ратулу, Аз и майка му, прегърнати, примирени със съдбата. Ала двамата европейци не смятаха да се примиряват — всеки по различни подбуди, но с еднаква решимост за съпротива.

Всеки от тях премисляше трескаво начин за спасение: Стамов — за всички, отец Доминик — само за себе си.

Лемурите не им дадоха тези възможност.

Силния приближи до Аз и както изглежда, му нареди нещо. Лемурът веднага преведе думите му:

— Иска да се покаже великодушен. Дава ви възможност някой от вас да остане жив.

— Как? — не се стърпя мисионерът.

Аз се поколеба, преди да отговори:

— Двамата бели да се преборят. И който изтика противника в лоното на Дървото Бог, ще бъде пощаден от смърт.

Като чу тези думи, Ратулу процеди през зъби:

— Комарът се кланя, та да ужили по-силно.

Стамов погледна към отец Доминик, когото бяха определили за негов противник. А разумът му все не можеше да приеме това, което бе чул. Какво си въобразяваше този лемур? Да се забавлява с тях? Като римски император в Колизея, опиянен от взаимното изтребление на гладиаторите? Допускаше ли, че съвременен човек ще се остави да изпадне до положение на древен гладиатор? Нещо повече — на малайските петлета, на бойните рибки от Тайланд?

— Това няма да стане! Или всички свободни, или всички на смърт! — изрече високо Стамов.

Отец Доминик, по природа недоверчив, отново запита:

— Наистина ли ще пощадят победителя?

Аз отговори:

— Тъй ви уверява Силния: „Ще остане жив!“

И добави:

— Аз пък казвам: за да го направят добитък на Висшите!

„Дори и добитък — помисли си мисионерът. — Докато дишам, надявам се. Римляните не са били по-глупави от нас.“ А за себе си допълни: „По-добре добитък, но жив, отколкото герой, но мъртъв!“

Ако останеше здрав и читав, той можеше да обмисли ново бягство и при сгоден случай да го осъществи. Вече е научил много за враговете си. Усетил бе слабостта им — наркоманията и страхът от водата. И от светлината. А то не беше малко.

В това време Ратулу се обърна към Аз:

— Кажи на Силния, че му предлагам аз да се боря с отец Доминик вместо Иван!

Лемурът скоро предаде отговора на победителя им:

— Не може! Само бял срещу бял!

— Иван е мой кръвен брат — възрази малгашът. — Значи все едно и аз съм бял. И мога вместо него… Побратимът е затова, да се жертвува…

Веломоди, нали беше майка, го притегли назад. Едва го бе намерила и пак да го загуби…

— Не разбираш ли? — рече тя. — Не позволяват.

Той се дръпна рязко: