Читаем Зеленият вампир полностью

Точно насреща им зееше отворена килия, в чиято вътрешност върху огромна купчина седеше дремещ лемур, нахлупил на челото си диадема. Стамов едва сдържа усмивката си. И смешно, и тъжно! Коронована маймуна на престола си…

— Някога само старейшините седели на тронове — поясни лемурът, скрил очи с ръце, да ги предпази от светлината на запалката. — Сега всеки иска да бъде старейшина, всеки се смята годен за първенец. Забравихме, че сме едно цяло от равни, че това, което сме били, сме го дължали на единството и взаимното уважение. Сега всеки смята, че съществува само той като Център на Вселената, че превъзхожда другите, всеки се смята най-висш сред Висшите. И не зачита другите.

Ала мисионерът не слушаше думите му. Вече бе зърнал купчинката под трона. И сред непотребните според него раковини и крокодилски зъби бе видял блясъка на златото и скъпоценните камъни. Стана му ясно. Съкровището на Мисон бе заграбено от тия полумаймуни и лежеше в бърлогите им безполезно и неоползотворено. Пиратското съкровище, заради което той се бе домъкнал накрай света, заради което жертвуваше живота си! Съкровището, което можеше да му предложи всичко!

Заслепен от алчност, той се мушна в килията и заизмъква от грамадата гривни, огърлици, обици, чаши, диадеми — каквото се мернеше пред погледа му, — като ги тъпчеше в пазвата си.

— И той ли като Висшите? — подметна с погнуса Аз. — Лаком като тях за безсмислени дрънкулки!

Клетият, как би могъл да допусне каква власт притежаваха тия „дрънкулки“ в човешкото общество!

— Хайде! — подкани го той. — Няма време!

Ала Доминик не чуваше нищо, оглушал за всичко при вида на толкова богатства, струпани на куп.

Едва успяха да го измъкнат. Достопочтеният духовник се бе преобразил. Удряше и риташе при всеки опит да го приближат. Тримата най-сетне успяха да го хванат за ръцете и краката и да го извлекат навън. Стамов угаси запалката и я мушна в джоба му.

А оня не спираше да крещи:

— Съкровището! Моето съкровище! В тези маймуни!

Намерил го бе най-сетне. Как да го остави, когато не знаеше дали ще го открие после? После, след като го лишат от памет.

Сам се успокои. Нали пазвата му беше пълна със злато? Нали там все още стоеше картата на Лудия брат? Дори и да забравеше това си идване, по същата карта отново щеше да се върне… Щеше да се върне… Само да се отърве от тоя българин! Никой друг освен Доминик не биваше да излезе от това зловещо свърталище. Никой!

Скоро чуха човешка реч. Някой нареждаше равно, настойчиво, озлобено:

— Отмъстих! Отмъстих!

По гласа познаха малгашката, която ги бе викала на помощ. Но не можеха да я видят как стоеше до пояс във водата, прикована към колелото, с гордо вирната глава.

— Нека умра! — не млъкваше Веломоди. — Нали унищожих града им?

Лемурът се обърна към нея:

— Защо стори това?

— Да отмъстя! — повтори тя. — За всичко! За робството! За Ратулу, който ме намери и тук, но когото те убиха! Моят син Ратулу…

Стамов възкликна:

— Тук ли е бил? А къде е сега?

— Не знам! Проклетници! Удариха го. Може да са го убили. Моят Ратулу…

Аз опита да я успокои:

— Ще го намерим! Ще спасим и него! Само не ни пречи да поправим колелото! После ще изведем и теб, и Ратулу, и тия двамата.

Старата лемурка прегледа повреденото устройство, след което Аз каза:

— Хванете лоста!

И когато те изпълниха заповедта му опипом, извика:

— А сега вдигайте! С всички сили! Не пускайте!

Чу се тракане и скърцане.

Лемурът отново нареди:

— Отпускайте леко надолу! Така! А сега натиснете лоста напред! Бавно, бавно!

Съоръжението заработи.

— Народът е спасен! — възкликна той накрая. — Спаси го моята майка. И затова Висшите трябва да й благодарят!

Двамата — Стамов и Доминик — едновременно усетиха преминаването на някакво същество. Може би само чуха стъпките му, може би почувствуваха лекото раздвижване на въздуха.

— Какво е това? — трепна мисионерът.

Аз побърза да го успокои:

— Един Низш извежда на паша воромпатра.

Не довърши обяснението си. Млъкна изведнъж. Ала не само той, и хората бяха чули тропота на идващите насам множество крака.

— Силния! — извика ужасен Аз.

Бързо се овладя и се обърна към настъпващата тълпа на техния ултразвуков език:

— Висши! Спрете!

— Идвам да те съдя! — закани се отдалеч Силния. — Ти престъпи закона. Мислеше да ме надхитриш… Но аз излязох по-хитър. Изчаках ви да поправите колелото. И сега ще ви накажа! Всички!

Аз опита да се оправдае:

— Вярно е, престъпих закона. Само че не стария, истинския, а новия. Запазих майка си жива. Но не за зло, а за добро. Ако не беше тя, кой щеше да избави от наводнението града на Висшите? Затова Висшите трябва да й бъдат признателни. Вижте, водата вече не се вдига. Водата се оттича…

Силния се разсмя:

— Моят закон, единственият закон днес, не признава ни благодарност, ни неблагодарност. Че кой ви е молил да поправяте съоръжението? Затова ще понесете наказанието си и ти, и тя! И за още нещо. За това, че дружиш с хора, със смъртните врагове на Висшите. Че си станал предател…

Тогава майката лемурка се провикна:

— Аз поправих колелото, потиснико, аз ще го повредя, ако не отстъпите! И то завинаги.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература