Зеленият вампир

— Ако не преде паяжина, паякът ще остане гладен. И ние също. Остава ни да се надяваме на себе си. Има средство да се спасим. Има и оръжие.

— Какво оръжие? — не се стърпя мисионерът обнадежден.

Малгашът отвърна тихо:

— Фенерчето на побратима. То е по-страшно за третретретре и от картечница.

— Може и да е така! — рече Стамов. — Но къде то?

— Аз стигнах с него до Веломоди. Третретретре бягаха като пилета от ястреб. Опитах да я отвържа. И забравих фенера. Третретретре се хвърлиха върху гърба ми. Изотзад. Изтървах го там, при майка ми…

Тогава се обади и Аз:

— Няма по-страшно за Висшите от светлината. Никой от нас не устоява срещу това, което наричате „фенерче“. То не само ослепява, то ни зашеметява. Обезврежда ни напълно.

Млъкна. Всъщност замълча за хората, но продължи да разговаря с майка си. И след като се разбра с нея, заяви решително:

— Ще ви го донеса! Но ще ви го дам само след като изядете семената на забравата. Майка ми държи на това. Та да не се върнете отново.

Стамов беше склонен да се съгласи и на това условие. Макар и с явно съжаление. Привидно склони и отец Доминик, всъщност вече скроил плана си как да надхитри лемурите. Да забрави всичко! И пещерата! И имането! За кретен ли го смяташе тази полумаймуна?

Само Ратулу се възпротиви:

— Без майка си не тръгвам!

И Аз побърза да се съгласи:

— Ще освободим и нея! И четиримата ще си отидете, ако изядете семената на забравата!

Пленниците подложиха гърбове, по които с маймунска пъргавина Аз се покатери, достигна края на ямата, прехвърли се отгоре.

Отец Доминик тозчас заговори. Нали знаеше, че майката на лемура не разбира човешка реч?

— Не съм съгласен. Да унищожи паметта ми! Да ме направи полуидиот! Някаква си маймуна да ми поставя условия…

— Отче! — опита се да го укроти българинът. — Те имат пълно право. Спомнете си миналото им. Спомнете си какво са им причинили хората, къде са ги наврели. Имат достатъчно основание да се страхуват от нас. Доскорошната им история го потвърждава недвусмислено. Хората не са ги щадили, няма да ги пощадят и в бъдеще.

— Че каква пощада за такива изроди? — изсумтя мисионерът.

Стамов се хвана за тия думи:

— Безпощадни сме едни към други. И дали хомо сапиенс е чак толкова мъдър, колкото го величаем. Щом като унищожава природата. И прави атомни бомби.

Мисионерът го прекъсна:

— Аз все още не вярвам. Невъзможно е да има друго мислещо същество на планетата ни.

— Ей това е! — поклати глава Стамов. — Тая предубеденост! Всеки разум е безпощаден към съперника си. Защото не го признава за разум. Щом е различен от него, с различна логика. Всичко, което не разбираме, приемаме за нелепо. Тези цивилизации не могат да съществуват редом — персийската с елинската, финикийската с римската; ацтекската, инкската и майската с европейската…

Отец Доминик се сопна:

— Както и да ме придумвате, няма да се оставя! — и повтори. — Някакви си полумаймуни да ме надвият! Не за това съм дошъл. А да победя аз… И ще победя…

Стамов замлъкна. Смутен. Такава стръв за надмощие! Не беше способен да му съчувствува. Отблъскваха го самодоволните изражения на победителите с лаврови венци.

Мълчал досега, Ратулу подметна:

— Да си плюеш на ръцете още не означава свършена работа.

Отецът вече отваряше уста да го наругае, когато отгоре се чу гласът на Аз:

— Намерих го!

И им подхвърли въже.

Един подир друг затворниците се изкатериха горе.

— А сега — рече лемурът — както се уговорихме: първо семената на забравата, после фенерчето!

Ратулу не възрази. Щом като щеше да се върне в село с майка си, нямаше значение дали ще си спомня как я е спасил. Стамов пък беше убеден в справедливостта на лемурското условие. На тяхно място и той би постъпил така. А умееше да се поставя в положението на другия.

Единствен мисионерът изпъшка. Ала не посмя да извърши намисленото, защото той самият нищо не виждаше, докато в същото време полумаймуната наблюдаваше със слуха си всяко негово движение, всеки израз върху лицето му.

Стамов пое подаденото фенерче и натисна пружината му да задвижи динамото. Светлият сноп проби мрака, огря безлюдните коридори. А защо ли бяха празни? Какво ли замисляха враговете им?

Бегълците настъпваха предпазливо, сбити накуп, в средата Аз и майка му, притиснали очи с ръце, оставили се на Ратулу да ги води.

Наоколо се виждаха затворените врати, някои от които се открехваха боязливо, за да надзърнат оттам още не изтрезнелите от плодовете на Дървото Бог. От време на време грейналият лъч успяваше да докосне някоя купчина зад вратата. И тозчас заискряваха с разноцветни пламъчета скъпоценните камъни, засияваха меко златните накити и съдове. Те докарваха до полуда клетия мисионер.

Да си отиде, без да е взел това, за което бе изживял всички изпитания, да го остави, да забрави дори, че то съществува, че го е видял със собствените си очи… Никога!

Готов беше на всичко. Само да го има! И щеше да го има!

Планът му беше ясен. Очакваше сгодния случай.

Най-сетне бегълците достигнаха водното колело. Ратулу разряза въжетата на майка си.