Зеленият вампир

— Нямам право да го изоставя. Побратим, който ми е спасил живота. И старите казват: не ритай пирогата, с която си преплавал реката.

Стамов се обърна към мисионера:

— Откажете и вие! Такова срамно предложение! Двама, цивилизовани…

Отец Доминик не отговори. Мълчеше. Гледаше го с присвити очи. Като дебнещ звяр.

— Че тогава да хвърли на Вампира и двама ни! — изръмжа гой накрая. — Това ли искате?

Ясно, решил бе да се бори. Да спасява живота си, да жертвува доскорошния си другар. А Стамов не можеше да му се сърди. Дори по човешките правни норми. Има такъв принцип — неизбежна отбрана. Това сега наистина представляваше неизбежна отбрана. И никой съд на света нямаше да го обвини.

На същото основание Стамов имаше право да се защищава. Но освен юридически, съществуват и човешки закони. Той не беше способен да убие. Именно в такъв случай човек разкрива своята същност.

Видя го в последния миг. Някогашният градски гамен се бе събудил отново под мисионерското расо. Той умееше да се сражава. Оттогава, когато трябваше със зъби и юмруци да опазва откраднатия хляб или портмоне. Да се бие без никакви правила. Да напада изневиделица, без предупреждение. Изненадата е най-важната предпоставка за победата. Няма честно и нечестно. Важното е да надвиеш.

Внезапно отец Доминик посочи с ръка към гората.

— А това! — извика той с присторено изплашен глас. — Я виж!

И Стамов, цял живот не успял да свикне с подлостта, се поддаде на уловката. Обърна глава.

В този миг противникът му го нападна, замислил с първия удар да го отпрати сред дебнещия като звяр жив капан.

Но и без да е побойник, като добър спортист Стамов притежаваше не по-лоши рефлекси. Той зърна с крайчеца на окото нападателя и отскочи встрани. Отскочи за частица от секундата, на сантиметри от врага, който не успя да се спре, не успя да се отклони. Понесен от устрема си, налетя точно сред разперения зелен хищник.

Не му остана време да се отдръпне, препъна се и се стовари върху най-близкия лист, после опита да се отърколи от него. Ала безпощадните тигрови нокти, с които бе осеяна листната повърхност, се забиха в дрехите и тялото му.

Задържаха го малко, съвсем малко, но достатъчно — зловещият листен капан щракна и го притисна.

Всичко стана толкова бързо, че мисионерът не успя и да гъкне. Сякаш изчезна като дим.

Множеството стоеше слисано: лемурите — от бързината, с която не бяха свикнали, хората — от неочакваната развръзка.

Единствен българинът съобрази. Не се оказа съвсем изненадан. Бе си го помислил отпреди.

Отец Доминик беше подлец, в това нямаше никакво съмнение. Но и подлецът е човек. Като на човек той беше длъжен да му помогне. Не се поколеба дали трябва да го направи. То се разбираше от само себе си. При това никой друг не беше в състояние да го стори.

Сети се за опитите с хлороформ, провеждани от него върху мимози и непентеси. Дано бе успял да запази някое шишенце с хлороформ.

Нямаше повече време да размисля. Трябваше да действува бързо. Биологът измъкна шишенцето, отпуши навосъчената запушалка и притича до Дървото Бог. Плисна върху него съдържанието му, което го облъхна с характерната си сладникава миризма, и отскочи назад.

— Дръпнете се! — извика той решително.

Само в такива случаи гласът му придобиваше заповедни нотки.

И всички — и хората, които го бяха разбрали, и лемурите, които нямаха понятие от езика му — отстъпиха боязливо.

Никой не му попречи. Висшите стояха вцепенени, слисани от дързостта му да предизвика Дървото Бог.

Секунда-две-три!

Сърцето му биеше лудо. Щеше ли да подействува, щеше ли да помогне? И ако това станеше, нямаше ли да се окаже твърде късно? От секунди зависеше животът на жертвата.

Действуваше!

Ето един лист трепна. Но отново се прилепи към другите. Още няколко секунди. После пак се раздвижи, вяло, колебливо. И бавно, неуловимо започна да се отпуска.

Ето и втори клюмна… И трети…

А след това всички листа се отделиха от стъблото необичайно омекнали и полегнаха върху земята в огромна зелена розетка.

А сред нея цял-целеничък, жив и пълен със сила, се надигна отец Доминик. Изправи се залитащ, мокър от смилателните сокове на хищното растение, надран до кръв от кривите му шипове.

Стамов тържествуваше. Хлороформът бе подействувал на зеления хищник, както действуваше при животните и другите насекомоядни.

А лемурите, уплашени, присвили очи да ги предпазят от яркостта на звездите, отстъпваха назад, готови всеки миг да се втурнат към пещерата, по-далеч от това страшно същество, което се бе оказало по-могъщо от техния бог.

Това беше злокобно предзнаменование!

Дори майката на Аз, която знаеше наизуст историята на народа си, не помнеше някъде да е споменавано подобно чудо.

Суеверен ужас бе сковал последните от Лемурия.

Не знаеха какво да предприемат.

Да бягат от победителя, за да се предвардят от възмездието му, или да се нахвърлят върху му заради светотатството…

Динамитът

Когато се изтръгна от убийствената прегръдка на Зеления Вампир, отец Доминик отново се сети за своята цел. За своята голяма цел.